Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 65

Офицерите заспориха, наведени над картите, докато войниците и животните почиваха под малкото сенки наоколо, а мухите бръмчаха около тях. Говорещият ибрийски офицер й донесе вода в един доста мръсен мях, тя се поколеба, облиза прашните си напукани устни и пи. Поне водата беше сравнително прясна. Даде му знак да занесе меха на Ферда и хората му и той го направи. След известно време я качиха на собствения й кон, с китки, вързани за седлото — самият кон беше вързан с още няколко други в края на обоза. Хората на Ферда бяха вързани по подобен начин, но по-напред и заобиколени от повече войници. Колоната отново потегли на север.

Иста плъзна поглед по другите пленници, завързани за конете си също като нея. Бяха неочаквано малко на брой — няколко десетки изтощени мъже и жени, деца нямаше. Една по-възрастна жена яздеше близо до нея: клатушкаше се нестабилно на седлото. Дрехите й, макар и мръсни, бяха добре ушити и с изобилие от бродерия — явно не беше от простолюдието, а от семейство, което можеше да плати щедър откуп. Иста се наведе към нея и попита:

— Откъде идват тези войници? Като оставим настрана Джокона.

— От някой рокнарийски пъкъл, предполагам — каза жената.

— Не, това е последната им спирка — измърмори в отговор Иста.

Горчива усмивка изви устните на жената. Това беше добре — значи не бе оглупяла от шока. Или пък вече го беше преодоляла, най-малкото.

— Непрекъснато се моля за това. Мен ме плениха в град Раума, в Ибра.

— Ибра! — Иста погледна наляво към планинската верига, която се издигаше на хоризонта. Сигурно се бяха измъкнали от Ибра през някой малко използван проход и се бяха озовали в Шалион, за да минат напряко към Джокона. А преследването трябваше да е било ожесточено, щом бяха прибягнали до такъв отчаян план. — Нищо чудно, че сякаш паднаха от небето.

— Къде точно в Шалион се намираме?

— Това е провинция Толноксо. Остават им още повече от сто мили езда през вражеска територия, останалата част от Толноско и цял Карибастос, преди да стигнат границата с Джокона. Ако въобще стигнат дотам. — Тя се поколеба. — Имам основания да се надявам, че присъствието им вече не е тайна. Смятам, че част от хората ми успяха да им избягат.

Очите на жената грейнаха за миг.

— Добре. — След малко тя добави: — Нападнаха Раума призори, съвсем неочаквано. Добре се бяха подготвили — сигурно са заобиколили отдалеч поне десетина по-добре защитени градове близо до границата. Бях завела дъщерите си в града да се помолят на Дъщерята, защото най-голямата ще се жени — богинята да даде още да е така. Отначало джоконците като че ли целяха да заграбят набързо каквото успеят, а не да плячкосат и разрушат целия град. Храма не пипнаха, макар зорко да пазеха заграбеното. После обаче се забавиха, за да сринат кулата на Копелето и да измъчват бедната свещена, която отговаряше за нея. — Жената се намръщи. — Хванаха я, както си беше с белите роби; нямаше начин да я скрием. Убиха съпруга й, когато се опита да я защити.