Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 67

След няколко мили настигнаха мъжете, които бяха пратени след Лис. Двамата яздеха един кон, който едва пристъпяше, а другия водеха за повода, окуцял. Вбесеният им командир ги посрещна с колоритни рокнарийски ругатни, а безполезните им коне бяха сменени с два от многото резервни. Иста прикри мрачната си усмивка. Последва нова консултация с картите на Ферда, бяха пратени и нови съгледвачи. Колоната продължи да се влачи напред.

След още час стигнаха до селцето, откъдето групата на Иста бе планирала да свърне на изток и да поеме по пътя към Маради. То беше изоставено — не се мяркаше ни човек, ни животно, с изключение на няколко заблудени кокошки, котки и зайци. „Изглежда, Лис е стигнала дотук“, доволно си помисли Иста. Джоконците претърсиха селото набързо, взеха каквато храна и фураж намериха, поспориха дали да не го опожарят, консултираха се за пореден път с картите и най-накрая поеха на север. Предпазливостта и дисциплината все още имаха думата, макар и на косъм, защото колоната остави селцето непокътнато, без издигащи се колони от черен дим, които да оповестят на мили разстояние присъствието й. Слънцето се скри зад планината.

Здрачът се сгъстяваше. Колоната изостави по-лекия, но и опасно открит път и започна да се катери по речно корито, което във всеки друг сезон би било сухо като стара кост. Сега в средата му ромолеше тънко поточе. След две-три мили пак свърнаха на север, през ниски храсталаци до по-висока местност, която предлагаше прикритието на редки дървета. Иста се чудеше дали наистина вярват, че така ще скрият дирите си — бяха оставили толкова следи от копита, скършени клонки и животинска тор след себе си, че дори и тя би могла да ги проследи.

Спряха за нощувка в заслонена долчинка и запалиха само няколко огъня, колкото да опърлят пилетата, които бяха откраднали. Трябваше да дадат време на конете си да изядат плячкосания фураж и зърно и да възстановят силите си. Няколкото пленени жени бяха отделени на една страна и получиха завивки, не по-лоши от тези на самите джоконци — може би същите. Храната също не беше по-лоша от онази, която ядяха джоконците. Във всеки случай не приличаше на печено котешко. Иста се зачуди дали не спи върху постелките на мъртвец и какви ли сънища ще й донесе това.

„Нещо полезно би било приятно разнообразие“. Не беше точно молитва. Само че никакви пророчески сънища не я споходиха тази нощ, нормалните също не бяха много, докато се мяташе в твърдата постеля, унасяше се, после се стряскаше от необичайните звуци на лагера, а веднъж и от риданията на една от другите жени, която хлипаше под одеялото си.

Един от ранените джоконци умря през нощта, явно от треска в резултат на раните си. Погребението му призори беше претупано откъм церемонии, но в Своята милост Братът въпреки това прие душата му, реши Иста — или ако не друго, тя поне не усети объркания му дух да витае над тъжния плитък гроб. Синът й Теидез беше починал от инфектирана рана. Тя изчака момент, когато никой от джоконците не я гледаше, и скришно направи квадрианския знак за благословия към гроба, с надеждата това да донесе поне малко утеха на едно мъртво момче, изгубено в чужда земя.