Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 64

Офицерът докладва на началниците си. Иста на два пъти чу да споменава „Баошия“. Един от мъжете, които ровеха в дисагите, се изправи с доволен вик; Иста помисли, че сигурно е намерил пълна кесия, но той размаха картите на Ферда и хукна към офицерите, като викаше на рокнарийски:

— Вижте, милорди, вижте! Карти на Шалион! Сега вече ще разберем къде се намираме!

Иста примигна. И започна да се оглежда по-внимателно.

Конете на преследвачите им бяха също толкова запотени и изтощени като техните. Спомни си какво беше казала Лис за конете, които умората забавила в края на надбягването, и се зачуди дали все пак не биха могли да надбягат рокнарийците, ако не бяха попаднали в капан. Мъжете бяха уморени, мръсни и брадясали. Сложно преплетените им плитчици бяха чорлави, сякаш не бяха сплитани от дни и дори от седмици. Онези, които пристигнаха последни, изглеждаха още по-зле. Мнозина бяха с превръзки, със синини или дълбоки порязвания, а повечето водеха допълнителни коне с празни седла, понякога три-четири в редица със завързани за седлата поводи. Не бяха плячка, защото повечето носеха рокнарийска сбруя. Част от тях може да бяха коне за смяна. Не всичките обаче. Товарният обоз, който пристигна последен, изглеждаше необичайно оскъден.

Ако товарният обоз се тътреше накрая, а сред пленниците нямаше и помен от Фойкс и ди Кабон… Иста си позволи искрица надежда. Дори ако чиновниците, които брояха конете, преброяха и хората и забележеха двете празни седла, докато офицерите пратеха хора назад да претърсят пътя, Фойкс със сигурност щеше да е преместил свещения в по-добро скривалище. Ако Фойкс беше толкова бърз в краката, колкото и в главата… и ако мечешкият демон не беше разбъркал прекалено мозъка му… и ако джоконците просто не ги бяха убили и не бяха зарязали труповете им край пътя…

Едно нещо беше сигурно. Тези джоконци не се придвижваха с цел внезапна атака. Всички признаци сочеха, че бягат от поражение или от победа, която им е струвала скъпо. Бягаха на север към дома. Тя се радваше заради Шалион, но започваше все повече да се тревожи за себе си и за Ферда и хората му. Напрегнати, изтощени, изнервени мъже на края на издръжливостта си рядко се отнасяха добре с пленниците.

Офицерът се върна и й нареди да седне край пътя под шарената сянка на едно ниско сведено дърво, някакъв странен северен вид с широки като длан листа. В дисагите на Ферда откриха кесия със злато, която зарадва чиновниците на княза, а офицерите започнаха да я оглеждат с повече уважение или поне с пресметливост в очите. Претърсиха багажа и на товарните мулета. Иста извърна поглед встрани, за да не гледа как войниците си подмятат цинично дрехите й. Офицерът я разпита по-подробно за връзката й с провинкара на Баошия и Иста му разясни въображаемото родословно дърво на сера ди Айело. Той, изглежда, искаше да е сигурен, че богатият провинкар наистина ще плати откуп за нея.

— О, да — високомерно рече Иста. — Ще дойде лично, предполагам. — „Заедно с десет хиляди мечоносци, пет хиляди лъкометци и кавалерията на марш ди Палиар“. После изведнъж й хрумна, че ако не иска заради нея да умират хора, подхожда напълно погрешно към проблема. Не, не. Все още имаше шанс да избяга или да бъде разменена за малка част от истинската й стойност в парично изражение, ако инкогнитото й не бъдеше разкрито. Лис… беше ли избягала Лис? Засега по пътя не се бяха върнали войници, които да я влачат насила след себе си, нито да я карат във вид на безжизнен труп, преметнат през седлото.