Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 62

Нападателите наближаваха все повече и повече… Лис най-накрая погледна встрани и ги видя. Нямаше начин дори нейният сърцат кон да не е достигнал границите на издръжливостта си… Тя профуча покрай водачите на групата. Просветна стрела — цепеше въздуха. Ферда извика ужасено, но стрелата, пусната от прекалено далеч и от гърба на препускащ кон, пропусна целта си.

Патрулът стигна до пътя. Офицерът размаха ръце — даваше някаква команда. Двама от конниците се отделиха и пришпориха конете си след Лис. Останалите обърнаха конете и препречиха пътя. Чакаха.

Ферда изпсува, погледна назад, погледна напред и изскърца със зъби. Отметна плаща си и сложи ръка на дръжката на меча си. Хвърли тревожен поглед към Иста, като явно се чудеше как да я предпази, ако се опита да ги преведе през новата блокада. Иста проследи погледа му назад. Над хребета зад тях се изливаха все нови и нови ездачи, сякаш нямаха край.

Пролееше ли се кръв, положението бързо щеше да излезе от контрол. Смъртта щеше да повлече нова смърт.

— Ферда! — извика Иста. Викът й прозвуча повече като грак. — Нямаме избор. Трябва да спрем и да се предадем!

— Не, царина! — Лицето му се сгърчи в агония. — В името на клетвата и честта ми, не! Ще умрем, за да ви защитим!

— По-добре ще ме защитиш жив с ума и самообладанието си, Ферда! — Само дето бяха оставили най-добрия си ум и най-доброто си самообладание в канала по пътя назад. Тя си пое дълбоко дъх, потисна с върховно усилие заливащия я ужас и отсече: — Заповядвам да спрем!

Ферда стисна челюсти до побеляване — но наистина вече нямаха избор. Основната част на джоконците почти ги беше настигнала и ги изтласкваше към блокадата в ниското. Иста виждаше лъковете, готови за стрелба в ръцете на чакащите на пътя конници — този път галопът на конете нямаше да попречи на мерника им.

Ферда вдигна ръка.

— Стой! — Изтощените коне на хората му се запрепъваха нестройно и спряха. Мъжете заотмятаха плащовете си: посягаха към мечовете. — Не вади! — изрева Ферда.

Неколцина извикаха възмутено и объркано. Всички бяха зачервени — и от безсилие, и от усилната езда. Но се подчиниха. И те като Иста знаеха правилата на играта. И също като нея знаеха колко често те не се спазват.

Джоконците, с изтеглени мечове, готови за удар копия и стрели на тетивите, плъзнаха към тях от двете страни и бавно затвориха кръга.

7.

Иста се изправи на стремената, изкълчи подпухналия си език около фразата „Предлагам откуп“ на позабравения си рокнарийски и продължи на ибрийски:

— Аз съм сера ди Айело и провинкарът на Баошия е мой патрон! Гарантирам, че той ще плати откуп за мен и за всичките ми хора! За всичките! — После повтори на рокнарийски, за всеки случай: — Откуп за всички.