Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 61

Ферда кимна и изостана. Иста се изви настрани и намери опипом връзките, които задържаха дисагите й. За щастие, Лис ги беше вързала както трябва и здравите възли се разплетоха, когато Иста дръпна свободния им край.

Ферда отново я настигна, преметнал пред себе си тежките дисаги на свещения. Тя хвърли поглед през рамо. Отвързаните товарни мулета и бялото животно на ди Кабон изостанаха, после спряха и доволно свърнаха встрани от пътя.

Наближаваха мост над пълноводен поток. Ферда протегна ръка и тя му прехвърли дисагите си. Той спря коня си в средата на моста и с всички сили метна първо едните дисаги, после и другите над ронещата се каменна балюстрада право във водата. Дисагите се блъснаха в камъните, после бавно потънаха. За миг Иста съжали за книгите на свещения и за кесиите с пари — но не и за уличаващата кореспонденция и за другите издайници на истинската й самоличност.

Тази предпазливост им коства част от неумолимо скъсяващото се разстояние, което ги делеше от първите джоконски конници. Иста прехвърли тежестта си върху стремената и подвикна окуражително на уморения си кон, който се бореше с поредното възвишение. Може би отклонението да уловят товарните мулета щеше да забави преследвачите им. „Част от тях“. Врагът, изглежда, разполагаше с достатъчно хора, от които да се лиши за тази цел. Беше видяла началото на колоната им; още не беше видяла края й.

Какви бяха, изглеждаше повече от ясно. И двете страни бяха разигравали тези подли игрички на набези и наказателни акции по границите от поколения, по границите, които шалионските квинтарианци бавно изместваха на север. В спорните райони хората израстваха с мисълта за поредния набег като начин на прехрана, сякаш това беше някакъв занаят. Понякога играта се подчиняваше на сложни правила, като дворцов етикет, с делови преговори за откупи, омесени с чудати турнири на честта. Понякога правила нямаше и не беше игра, а въпросите на честта се уреждаха с кръвопролития и зверства.

Колко отчаяни бяха преследвачите им? Сякаш се бяха появили отникъде, от небето. От границите на Джокона ги деляха провинция и половина, а ето че се бяха озовали на рядко използван път в планинското подножие. Свежа войска, развръщаща се, за да нападне някаква предварително избрана цел, или изнурена войска, която бяга към родното княжество? Щом носеха табарди с герба на принца, поне не бяха импровизирана полуразбойническа банда от по-малки синове и безделници, тръгнали да заграбят, каквото дойде, а мъже, спазващи приемливо ниво на дисциплина и тръгнали на задача с по-висша цел. Поне на теория.

На хребета на следващото възвишение, докато конят й се препъваше на всяка трета крачка, Иста можа да обхване с поглед пътя напред. Дългокракият дорчо на Лис продължаваше да галопира, набрал значителна преднина.

Сърцето й внезапно се сви. Надолу, през дръгливите шубраци по склона на хълма, препускаха десетина джоконци, право към Лис. Явно бяха съгледвачи, пратени пред основната сила. Иста се опита да прецени ъглите, разстоянието, скоростите. Джоконците се спускаха сякаш да грабнат Лис от пътя, както ястреб грабва катеричка от клон на дърво. Лис още не ги беше видяла, нямаше и да чуе предупредителния й вик. Ферда се изправи на стремената си, лицето му се изкриви от безпомощен ужас. Той пришпори коня си, но не успя да изтръгне по-голяма скорост от изтощеното животно.