Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 49

Просветен ди Кабон излезе от стаята си около обяд; лицето му имаше цвета и вида на превтасало тесто. Иста го погледна, отмени пътните планове за деня и го прати обратно в леглото. Той се помъкна натам, като й благодареше пространно и трогателно под нос. За нея пък беше облекчение, че не го е повалила треска. Диагнозата на Фойкс за винена болест се потвърди, когато свещеният се появи отново на вечеря, засрамен, и хапна само чай и препечен хляб, като отказа с отвращение предложената му чаша разредено вино.

На следващата сутрин ди Кабон изглеждаше напълно възстановен, макар че ограничи утринната си проповед до книжлето с образци. Поеха на път, докато въздухът още беше хладен, прекосиха каменистата река през брода и поеха нагоре по хълмистия път на север.

Пътуваха през сухото подножие на планините и дърветата бяха малко — групички борове и дъбове с храсталаци между тях, сиви скали, стърчащи над жълтеникави бурени. Почвата беше твърде бедна за земеделие освен там, където се полагаха допълнителни грижи — по някоя наторявана нива и терасирана градина като кръпки върху общия пуст фон, — и скоро рядко населената околност на Виняска отстъпи пред безлюдна гола земя. Пътят се спускаше и изкачваше, малките долини си приличаха досущ една на друга. Понякога стари мостове или канали, доста занемарени, пресичаха потоците, сурващи се от далечните височини вляво, но в повечето случаи конете и товарните мулета трябваше сами да намират пътя си през каменистите бродове. Рано следобед спряха да хапнат край един такъв поток. Водата беше единственото богатство на тази земя — бистра, чиста и студена.

Тази вечер щяха да спрат за нощувка на едно прочуто свещено място високо сред хълмовете, село, където се беше родила известна лечителка от ордена на Майката, чиито чудеса бяха извършени далеч оттук. В противен случай, размишляваше Иста, докато се точеха по пътя, за тях едва ли би чул някой. Скокливите златисти скални катерици, които току подаваха главици и бъбреха негостоприемно, вперили очички в натрапниците, едва ли биха ги записали и разпространили, за да привличат години по-късно пътници от близо и далеч. След това маршрутът им щеше да се спусне към по-леките пътища в равнините. И да свърне отново на юг към Баошия и дома?

Тя не искаше да се връща. Но и колко дълго можеше да продължи така — да влачи тези млади хора по пътищата? Скоро щяха да ги призоват по-тежки задачи, защото лордовете на Шалион се готвеха за есенната военна кампания на север. „Е, нека тогава всички отложим задълженията си с още малко“. Времето беше хубаво, сезонът — подходящ; топлият следобед дъхаше на планинска мащерка и градински чай. Миризмата на кръв, пот и желязо така или иначе щеше скоро да ги връхлети.