Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 47

Иста реши, че е време да си лягат. Шумното празненството продължи още няколко часа, но не попречи на съня й.

Късно през нощта отвори сънуващите си очи и откри, че отново се е озовала във вътрешния двор на мистериозния замък. Този път беше тъмно — дали и там не беше същата нощ? Луната — в последна четвърт като тази над Виняска — хвърляше болнава, мътна светлина. Ала сенките не бяха тъмни като в рог, защото странно сияние висеше във въздуха, като въже от бял огън. То се нижеше през двора и нагоре по стълбите и изчезваше под същата тежка врата в дъното на галерията. Сънуващата Иста не смееше да го докосне, макар въжето да привличаше погледа й като магнит. Последва го, нагоре по стълбите като предишния път, по дъските на галерията. През вратата.

В стаята беше по-тъмно, отколкото на двора, капаците на прозорците бяха затворени, луната не проникваше вътре и все пак имаше някаква светлина; въжето от огън, изглежда, извираше от сърцето на мъжа, прострян на леглото. Бледите пламъци трептяха около цялото му тяло, сякаш то гореше, извираха от гърдите му и се стичаха надолу… и тогава Иста се запита дали въжето е въже, или е проводник. И къде отвеждаше огъня този проводник. Погледна назад към линията от светлина и понечи да я хване, да се остави въжето да я изтегли до крайната си спирка, така както истинско въже може да изтегли давещ се от водата.

Ръката й се протегна, стисна; линията се прекъсна, пръсна се под пръстите й, плисна се на малки ярки вълни.

Мъжът в леглото се събуди, простена, надигна се. Видя я. Протегна горяща ръка.

— Вие! — прошепна той. — Милейди! Помогнете ми, в божието име…

„Кой от всичките богове?“, неволно си помисли Иста под натиска на странно изкривена истерия. Не смееше да хване тази ужасяваща горяща ръка, нищо че беше протегната към нея. „Кой си ти?“

Широко отворените му очи я изпиваха.

— Тя говори! — изрече дрезгаво той. — Милейди, умолявам ви, не си отивайте…

Очите й се отвориха рязко в здрача на малката стаичка във Виняска.

Кажи-речи единственият звук беше бавното, равномерно дишане на Лис, която спеше на ниското легло на колелца в другия край на стаята. Празненството явно беше приключило и последните пияни гуляйджии си бяха тръгнали към къщи или спяха безпаметно из входовете някъде по пътя натам.

Иста смъкна мълчаливо крака от кревата и отиде при залостените капаци на балкона. Дръпна резето и тихо излезе навън. Единствената светлина идваше от два стенни фенера, които едва-едва мъждукаха край затворената порта на храма от другата страна на площада. Иста вдигна поглед към чезнещата луна. Беше същата като онази в съня й. Мястото и мъжът бяха също толкова реални, колкото и самата тя, където и да се намираха. Дали и непознатият я беше сънувал тази нощ, така както тя го беше сънувала? Какво бяха видели онези напрегнати тъмни очи, че да протегне към нея ръка с такова отчаяние? Беше ли толкова объркан от нея, колкото тя от него?