Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 48

Гласът му имаше богат тембър, макар и изтънял от болка, страх или изтощение. Но я бе заговорил на ибрийски, който се говореше в Ибра, Шалион и Бражар, а не на рокнарийски или дартакийски — макар и със северношалионски акцент, в който се долавяше рокнарийска интонация.

„Не мога да ти помогна. Който и да си, не мога да ти помогна. Моли се на своя бог, ако търсиш спасение. Макар че лично аз не ти го препоръчвам“.

Иста избяга от лунната светлина, залости капаците и се сгуши в кревата си, тихичко, за да не събуди Лис. Затисна главата си с пухената възглавница. Така не виждаше нищо освен онова, което не искаше да види и което гореше пред вътрешния й взор. Когато се събудеше на заранта, всички събития от предишния ден щяха да изглеждат като избледнял сън в сравнение с този. Тя стисна юмруци под чаршафите и зачака светлината.

Докато малко след зазоряване на следващия ден Лис сплиташе косата й, на вратата се почука и гласът на Фойкс ди Гура се чу откъм галерията, която обточваше вътрешния двор на странноприемницата:

— Милейди? Лис?

Лис отиде да отвори. Фойкс, облечен за път, й кимна, после се поклони на Иста, която се приближи зад Лис.

— Добро утро, милейди. Просветен ди Кабон ви изпраща най-смирените си извинения, но не ще може да води молитвите тази сутрин. Много е болен.

— О, не! — възкликна Иста. — Нещо сериозно ли е? Дали да не изпратим за лечител от храма? — Виняска беше много по-малък град от Валенда; дали орденът на Майката беше достатъчно голям тук, за да има лекар с нужната подготовка?

Фойкс потърка устните си, които упорито се мъчеха да се извият в усмивка.

— Ъъъ, мисля да не прибързваме, милейди. Може просто да е ял нещо развалено вчера. Или е заради… ъъъ, виното.

— Не беше пиян, когато го видях за последен път — с известно съмнение отвърна Иста.

— Мм, това е било по-рано. След това той зачезна със свои колеги от местния храм и, ами… Донесоха го доста късно. Не че човек би могъл да постави сигурна диагноза през затворена врата, но пъшкането и другите звуци, които издава, ми приличат на винена болест. Ужасно познато звучи, навява ми спомени. Милостиво неясни спомени, но все пак…

Лис се изкиска въпреки старанието си да не го прави.

Иста я погледна смръщено, после каза:

— Добре. Кажи на хората да върнат конете в конюшните. Ще идем в храма за сутрешната служба и после ще решим дали да поемем отново на път. В края на краищата за никъде не бързаме.

— Слушам, милейди. — Фойкс кимна отсечено и си тръгна.

Ранната служба продължи цял час, макар на Иста да й се стори претупана и съкратена — местният свещен също не изглеждаше много добре, беше блед и посърнал. След службата тримата с Фойкс и Лис се помотаха из града. Извън стените група хора смъкваха и нагъваха панаирджийските шатри. Тръгнаха покрай брега на реката към отсечката, където се беше провело вчерашното надбягване, и Фойкс заприказва Лис — разпитваше я подробно за ездата й, задаваше въпроси за другите коне и ездачи, въобще неща, които Иста така и не беше забелязала. Лис обясни, че зрелищната преднина, която беше взела към края на пробега, не се дължала изцяло на нейните умения — просто другите коне били вече на края на силите си. Иста със задоволство забеляза, че петте мили разходка не я бяха уморили толкова, колкото същото разстояние, когато беше избягала от замъка във Валенда — не смяташе, че това се дължи само на по-удобните дрехи и обувки, които носеше сега.