Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 34

Лис изхъмка послушно и се обърна на другата страна. Иста се отпусна в кревата и притисна пухения юрган към себе си въпреки мокрото си от пот тяло.

Пак ли започваше?

„Не. Не. Няма да го позволя“. Изхлипа, преглътна и едва успя да сдържи риданията. След няколко минути дишането й се успокои.

Кой беше онзи мъж? Не го познаваше, никога не го беше виждала, в това беше сигурна. Щеше да го познае веднага обаче, ако го видеше някога — изящната форма на лицето му беше прогорена като дамга в паметта й. Както и… както и останалото от него. Враг ли беше? Приятел? Предупреждение? Шалионец, ибриец, рокнариец? От благородно потекло или от обикновено? Какво означаваше онзи зловещ кръвоизлив? Нищо добро, в това поне беше сигурна.

„Каквото и да искаш от мен, не мога да го направя. Доказвала съм го и преди. Махай се. Махай се“.

Дълго лежа разтреперана. Лунната светлина бе изсветляла в сивото на мъгла преди зазоряване, когато най-после заспа отново.

Събуди се не от шумовете на измъкващата се от постелята Лис, а от шумовете на вмъкващата се обратно в постелята Лис. Сконфузено установи, че камериерката й я е оставила да проспи утринната молитва, което беше недопустимо и за обикновен гост, какво остава за поклонник, колкото и да е фалшив той.

— Изглеждахте толкова уморена — оправда се Лис, когато Иста я сгълча. — Май не спахте добре нощес.

„Наистина“. Трябваше да признае, че допълнителната почивка й се бе отразила добре. Един покланящ се доземи дякон й донесе табла със закуска, което също беше необичайно внимание към поклонник, който е бил толкова муден, че е пропуснал първите молитви за деня.

След като се облече и косата й бе прибрана в малко по-сложна плитка от обикновено — без да прилича твърде много на конска плетеница, надяваше се тя, — Иста излезе с Лис да се разтъпчат из старата господарска къща. Накрая спряха в огрения от слънцето вътрешен двор. Седнаха на една пейка до стената и зазяпаха хората от училището, които бързаха по задачите си — ученици, учители и слуги. Иста реши, че харесва още нещо у Лис — момичето не беше от бъбривите. Можеше да разговаря достатъчно приятно, когато я заговореха, но през останалото време си мълчеше, очевидно без да страда от това.

Иста усети по тила си хладно дихание откъм стената, на която се беше облегнала — някой от тукашните призраци. Той се усука около нея като котка, която търси в чий скут да се сгуши, и тя едва не вдигна ръка да го изкъшка, но после усещането се стопи. Някой тъжен дух, неприет от боговете, отблъснал ги сам или изгубил се по някакъв начин. Новите призраци запазваха за известно време формата, която са имали приживе, често бяха гневни, резки и склонни към насилие, но постепенно всички стигаха до това избледняло, безформено, бавно забвение. За такава стара сграда духовете тук изглеждаха малко и омиротворени. В крепостите — като Зангре — обикновено беше най-зле. Иста се беше примирила с тази си латентна чувствителност, стига разни изгубени души да не се материализираха пред вътрешния й взор. Да види такъв дух би означавало, че някой от боговете е бил прекалено близо, че второто й зрение е получило пробойна — и всичко, което вървеше с това.