Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 255

Богове пет… възможно ли бе да се помоли той да поеме тежестта вместо нея? Тази мисъл я потресе. Завладя я грозното убеждение, че отговорът е „да“. „Да. Да!“ Нека отговорността за катастрофата падне върху друг, не върху нея, не отново върху нея…

Само дето шансовете на ди Кабон да оцелее след евентуален успех, камо ли след провал, изглеждаха по-малки дори от нейните. Тя потисна желанието си да се хвърли в краката му и да го помоли да заеме нейното място. „Не!“

„Платила съм си за това място. Изпразнена съм заради цената, която платих за него. Не бих го отстъпила заради никого“.

— Стегни се, ди Кабон, или се скрий някъде — смъмри го Илвин. — Сълзите ти не й помагат.

Ди Кабон преглътна отново, мобилизирайки самообладанието си.

— Извинете. Извинете. Толкова съжалявам, че моите грешки ви доведоха тук, царина. Не трябваше да ви крада поклонението. Беше непростима самонадеяност от моя страна.

— Е, ако не беше ти, то боговете със сигурност щяха да пратят някой друг да им направи грешките. — „Който можеше да не стигне до целта си и да свърне от пътя“. — Ако искаш да си ми полезен, живей, за да разказваш. Твоят орден така или иначе трябва да узнае всичко за случилото се тук.

Той кимна усърдно, после утихна, сякаш предложеното освобождение изведнъж му се бе сторило по-трудно поносимо от очакваното. Поклони се и отстъпи назад, смръщил чело.

Илвин свали меча си и го подаде на Горам.

— Пази ми го, докато се върна. Не виждам смисъл да поднасям бащиния си меч на Сордсо като подарък, освен ако е с върха напред.

Горам се поклони несръчно и усърдно си придаде строг вид, ала чертите му успяха само да се разкривят.

Иста прегърна Лис, която, след като изгледа злобно ди Кабон, успя да не й се разплаче в ръцете. После Илвин я поведе през тъмния задушен проход под кулата. Вратата се отвори към светлината, един войник изсумтя и напъна мишци да вдигне нещо, което падна с приглушено тупване, после се обърна настрани, за да им направи път.

Предметът се оказа тясна дъска, която войникът бе хвърлил през дълбоката цепнатина пред стената на замъка. Илвин се поколеба и Иста се запита дали не се е сетил за всичките неща, които се бяха изпочупили в Порифорс предния ден и дали този импровизиран мост не е бил омагьосан по същия злокобен начин. Но после Илвин й хвърли бърза окуражителна усмивка и мина по дъската. Тя се огъна, но удържа.

Иста погледна към джоконското пратеничество, разположило се пред портата да приеме капитулацията й. Десетина конници, повечето войници, и трима офицери. Моментално позна княз Сордсо. Офицерът-преводач седеше нервно на коня си от едната му страна. Другият офицер, набит мъж с бронзова кожа и сивееща бронзова коса, също беше магьосник-роб, заключи Иста по демонската светлина, която го изпълваше. Както и при Сордсо, нагърчена панделка от светлина се нижеше от корема му към зелените шатри в далечината.

Със същата панделка бе разкрасена и единствената жена в групата: яздеше по рокнарийски зад един слуга, седнала странично — стъпалата й скромно бяха стъпили на малка поличка. Магьосницата носеше дворцова рокля с дълъг шлейф и шапка с широка периферия, вързана под брадичката й с тъмнозелени панделки. Беше много по-млада от Джоен, но не бе нито красива, нито излъчваше невинност. Взираше се напрегнато в Иста.