Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 26

— Донесох малко бренди — каза тя и се извърна към куфара.

Той се загледа в тесния и извит гръб, когато тя се наведе над куфара, в добре оформените й крака. Жалко, че беше толкова обикновена, помисли си той. Имаше хубаво тяло. Лека тръпка на възбуда премина през него, но изчезна в момента, в който усети пареща болка. Тя държеше чаша бренди в ръката си.

— Изпий това — каза тя, като повдигна главата му.

Конякът му помогна. Усети как успокоителната топлина се разлива из целия му организъм и го освобождава от противното усещане, как му вдъхва кураж.

Тя започнада събува обувките му и той изведнъж се почуди дали краката му бяха чисти. Пламна от срам — не беше изпитвал такова чувство от детските си години. Това го под-разни и той се опита да я спре, но не можеше да стигне ръцете й. Остана да лежи неподвижно, загледан в шарените чадъри, ядосан и засрамен, като неоснователно я ненавиждаше и укоряваше, че заради нея бе загубил гордостта си. Тя свали обувките и чорапите му, а после се приближи и започна да разкопчава несръчно копчетата на панталона му.

Той посегна да хване ръцете й, но сграбчи китките й и я загледа свирепо.

— Остави ме на мира — процеди той през зъби. — Какво правиш, по дяволите?

Тя се втренчи изумено в него, а малкото й бяло лице изглеждаше уплашено.

— Няма нищо — каза му тя успокоително. — Искам да оправя крака ти. Трябва да сваля панталоните. Няма никакво значение… някога бях медицинска сестра… е, почти.

— Остави ме на мира — промърмори той, ядосан от това, че се изчервява. Представи си слабите си окосмени крака и потръпна, като си помисли, че тя може да ги види. — Няма да ме събличаш.

Но нежно и загрижено тя продължи да упорства. Щеше да му коства много усилия да я спре и когато тя се отдръпна настрана, той нямаше сили да настоява повече и отново остана да лежи неподвижно, със затворени очи, а тънките му устни се движеха нервно. Остави я да му свали панталона и извърна глава.

Но докато внимателно изхлузваше панталона от стъпалото, без да иска тя го удари и той извика от внезапната болка, която прониза крака му.

Наруга я, но тя не разбра. Искаше му се да я изрита, да я накара да страда като него, но се страхуваше да помръдне, за да не усили собствената си болка.

Повдигна глава и я погледна злобно. Тя бе извадила едно одеяло от куфара и увиваше здравия му крак. Топлината от одеалото му подейства успокоително. Тя прегледа счупения крак на светлината на фенера. Върху бялата му окосмена кожа гладката й тъмна ръка изглеждаше красива.

— Точно под коляното е — каза тя. — Мисля, че мога да го наместя.

Тя вдигна поглед към него, очите й бяха широко отворени и загрижени:

— Ще боли.

— Хайде — каза той, потръпвайки без да иска. — Намести го. Издържам на болка. Какво — мислиш, че съм мекушав?