Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 15

Изведнъж жената захвърли вестника и сграбчи момичето за китката.

— Малка крадла! — възкликна жената, втренчена в момичето, което се дръпна, опитвайки се да се отскубне.

Елис промърмори нещо, сърцето му заби ускорено. Той разбра, че от този момент неговата съдба щеше да се свърже с тази на момичето. Знаеше, че ще и помогне и че в замяна щеше да я държи в ръцете си — един дълг, който щеше да му бъде изплатен, когато поиска. Той стана, отиде при двете жени и потупа по-възрастната по рамото.

— Пуснете я — каза той.

Жената се втренчи в изпитото му, надупчено лице, в безцветните му очи и внезапно пусна момичето. После скри лице в ръцете си и запищя.

Елис сграбчи момичето за ръката и го дръпна да стане.

— Тръгвай! — каза той през зъби. Те хукнаха към кея.

ТРЕТА ГЛАВА

Тя седеше на ръба на леглото му и плачеше. Компрометиращата малка шапка все още беше на главата и. Лицето и беше бяло и подпухнало, със зачервени от сълзи очи.

Елис стоеше край прозореца и гледаше надолу към улицата през мръсните муселинови пердета. Устните му бяха пресъхнали и това го дразнеше, а сърцето му биеше ускорено. От време на време поглеждаше към момичето, но веднага отново обръщаше поглед към улицата. Очакваше, че пред малката сива къща ще спре полицейска кола и от там ще наизскачат полицаи, тръгнали по петите му.

— Млъкни — каза и той. — Няма ли да престанеш да хленчиш? — Но тя не го гледаше и не можеше да разбере, че той и говори. Беше обградена от тишина. По-късно се научи да я докосва преди да започне да говори, за да може тя да разчита думите по устните му. Тя продължи да плаче с отпуснати в скута ръце, с разтворени колене и обърнати навътре малки овехтели обувки. От мястото си Елис виждаше триъгълника на голите и бедра под полата, но това не го развълнува. Бялото и подпухнало лице под ужасната шапка го отблъскваше и той съжали за налудничавия подтик, заради който така се бе насадил с нея.

— Не можеш ли да млъкнеш? — процеди през зъби той. — Някой може да те чуе.

После добави вбесен:

— Какъв глупак съм, че те доведох тук!

Нападките му не намериха отзвук в глухите и тъпанчета. Тя нито помръдна, нито го погледна. Внезапно той се сети, че тя не можеше да го чуе и направи отчаян жест. Достатъчно му беше, че я бе довел тук, че бе станал свидетел на окаяното и положение, но фактът, че до нея не достигаше никакъв звук го караше да я чувства още по ненужна и отблъскваща.

Обърна се към прозореца. Докато чакаше нещо да стане, премисли случилото се през изминалия час и изпита ужас при мисълта за риска, който бе поел. Защо го бе направил? Защо се бе поддал на този налудничав импулс? Беше самотен, имаше нужда от близък човек, ето защо и бе помогнал, а сега се беше насадил с една уличница. Ако беше откраднала парите и избягала с него без въобще да й мигне окото, щеше да й прости за посредствеността, но цивренето й убиваше у него всякакво желание да бъде с нея.

Отгоре на всичко за малко щяха да ги хванат. Онова ченге беше бързо. Беше се нахвърлил върху тях докато тичаха като две изплашени деца по кея. Елис сграбчи полицая за ръкава, коленичи и след миг хвърли по гръб огромния мъж. Падането беше тежко и той и момичето успяха са спечелят около петдесет метра преднина. Колите спряха, хората им крещяха. С тях щеше да е свършено, ако Елис не беше бутнал момичето в един трамвай, тъкмо влизащ в тунела за Кингсуей. По това време кондукторът беше на горния етаж, а долният беше празен. Въпреки че полицаят извика, кондукторът не го чу. Трамваят вдигаше ужасен шум, докато се движеше с грохот и трясък през тунела.