Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 13

Беше прочел формуляра и разбрал веднага, че тук няма да получи работа. Там пишеше, че са необходими три лични препоръки преди да бъде разгледана молбата. Той се сети за момичето. Ако кажеше на този стар мошеник, че не може да осигури препоръки, той щеше да му поиска пари и после нямаше да направи нищо за него. Той беше разочарован, вбесен и се наведе над тезгяха, отправяйки гневен поглед към г-н Уиткъм.

— Чух, свиня такава — каза той. — Чух всичко.

Той удари мършавото отпуснато лице на г-н Уиткъм. Възрастният човек нададе сподавен вик, олюля се и се свлече зад тезгяха. Елис не си направи труда да види какво стана с него. Той отиде до вратата, отвори я, хвърли поглед по продължението на коридора и затича бързо надолу по стълбите.

Знаеше, че не трябваше да удря възрастния човек, но изкушението бе прекалено силно. Той помисли за момичето. Жалко, че не бе видяла случилото се. Щеше да остане доволна. Беше платила четиридесет шилинга и не бе получила нищо в замяна, освен празни обещания. Учуди се, че изпитва съжаление към нея, че тя събуждаше интереса му. Изпитваше странно чувство. От много години жените не означаваха нищо за него, но това момиче го привличаше и фактът, че тя бе експлоатирана, ги свързваше.

Когато слезе на последното стъпало, за първи път осъзна сериозността на положението, в което се намираше. Досега не бе признал пред себе си колко много разчиташе на Лигата на приятелите на глухонемите, за да си намери работа. Техните реклами го бяха подвели. Обявите гласяха, че глухонемите са търсени в много търговски сфери. Лигата поддържала връзки с всички по-значими изпълнителни директори, като осигурявала работа за квалифицирани глухи или глухонеми кандидати. А отговорен за тази служба се оказа един стар мошеник!

Елис имаше нужда от работа. Трябваше да получи работа. Парите му привършваха, а той се страхуваше да говори пред хората. Работа за глухоням би била удобна за него. А сега трябваше да започне всичко отначало.

Когато пресичаше фоайето той видя момичето в сивата пола, което вървеше бавно пред него. Тя бутна стъклената врата и излезе на улицата.

Все още проявяваше интерес към нея, затова я последва. На улицата гъмжеше от хора, беше задушно и подтискащо. Той вървеше бавно, размишляваше и се чудеше какво да прави. Дванадесет шилинга и десет пенса. Това беше всичко, което имаше. Трябваше да намери пари по някакъв начин. Помисли си за Скрегър. Скрегър би му помогнал, ако го намереше, но къде да го търси?

Той видя, че момичето в сивата пола зави по „Вилиърс Стрийт“ и тъй като не можеше да измисли нищо по-добро, а и за него тя се отличаваше в тълпата от непознати, той продължи да я следва, замислен, без да откъсва поглед от краката и. Човек рядко може да види толкова хубави крака, мислеше той. Повечето жени имаха грозни крака. Почуди се какво е това момиче. Старият мошеник я бе нарекъл глуха крадла и въпреки това не и бе крещял. Тя може би разбираше какво се говори по движението на устните. Изведнъж му дойде на ум, че той можеше да и говори, а тя нямаше да го познае по гласа. Тя щеше да чете думите, които устните образуват и нямаше да чува гласа му. Като че ли тази идея му допадна. Един мъж не можеше да живее съвсем сам. Имаше нужда от жена. Това момиче нямаше никакви пари, както и той. Тя излизаше от затвора, той беше беглец. И двамата си пасваха. Той се намръщи. Защо си губеше времето с такива глупости? Имаше по-важни неща, за които трябваше да мисли, но очите му не изпускаха момичето, което се движеше сред тълпата, самотно, отчаяно.