Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 17

Обезумяла тя се втренчи в жестоките му, свирепи очи, после лицето й се изопна и й премаля. Елис не се опита да й помогне. Той стоеше настрана и я видя как се свлече тежко върху стария килим. Шапката й падна, а ръцете и краката й се разпериха като на кукла от стърготини, захвърлена в някои ъгъл.

Той се поколеба. Бе изпадал в такова състояние и знаеше, че тя не се преструва. Знаеше, че не може да я накара да направи нищо преди да е яла и като я проклинаше под носа си отиде до един шкаф и извади оттам чифт сиви фланелени панталони и едно износено спортно палто. Ако трябваше да излиза щеше да е по-сигурно да смени костюма, който носеше сега. Полицаите действаха бързо. Можеше вече да са разпространили описанието му.

Той се преоблече, отново погледна момичето с отвращение и излезе от стаята. За момент се спря в началото на стълбите, после се спусна бързо надолу към входната врата.

Вървеше със скована походка по улицата, беше нащрек, напрегнат, готов всеки момент да побегне. Полицаят все още се разхождаше наоколо петдесет метра пред него. Елис пресече улицата и влезе в едно кафене. Момичето, което му даде три пирожки с месо, кифли и пита с мармалад, като че ли беше впечатлено от неговия белег. Усети погледа й върху лицето си и се намръщи, като сграбчи двата хартиени плика и тръсна парите на тезгяха. Тя промърмори нещо като отиваше до касата и на свой ред хвърли рестото пред него.

Той се обърна обзет от омраза към нея и отново излезе на улицата. Полицаят стоеше на ъгъла и гледаше в неговата посока. Елис се поколеба за миг, после се върна в малката сива къща, с прегърбени рамене, без да откъсва поглед от неподвижната фигура в синьо.

Като отвори входната врата, той погледна назад. Момичето, което го бе обслужвало в кафенето, беше излязло на вратата и го наблюдаваше. Той направи неприличен жест, насочен към нея, отвори вратата и влезе в къщата.

Чуваше пеенето на госпожа Уилър от мазето. Пискливият й глас стържеше по нервите му. Пееше някакъв химн:

Вековна скала, разтворена за мен

Позволи ми да се скрия в теб.

Устата му се изкриви в горчива гримаса докато се изкачваше по стълбите. „Позволи ми да се скрия в теб.“ Трябваше да направи нещо по-добро от това, ако искаше да спаси главата си, помисли той, като бутна вратата на спалнята и влезе вътре.

Момичето все още лежеше проснато на пода, с отметната назад глава, с разперени крака и ръце.

Той се надвеси над нея, намръщен. Толкова лесно можеше да се отърве от нея в трамвая, помисли си той, но трябваше да се държи като побъркан и да я доведе тук. Сега добре се беше наредил. Подсъзнателно усещаше, че я бе довел тук с цел. Можеше и да е обикновена, но беше жена, би могла да бъде полезна, ако я подхванеше както трябва, а и фактът, че беше глуха го караше да се чувства по-сигурен. Признанието, че ще я задържи, нараняваше честолюбието му, но именно това възнамеряваше да направи.

Той започна да я рита. Тя изстена, опита се да се помръдне. Силните болезнени удари я разтърсиха и най-накрая тя се надигна като отблъсна с ръка крака му.