Читать «Стрелците в Мексико» онлайн - страница 21

— Не, за Бога, не влизай!

Главата изплашено се скри, но скоро пак се чу шум зад вратата. Тоя път дойде самият стопанин.

— Не мога ли поне отдалеч да погледна това страшно чудовище? — попита той, като се провря предпазливо през отбора.

— Това е против правилата. Освен всичко появяването на непознат човек го докарва в ярост.

— А, тъй ли? — той се дръпна малко назад. — Вие, изглежда, ще имате много публика. А мистър Ван-Амбург ми показа афишите.

— И аз се надявам — отговорих, като се досетих кой е този мистър Ван-Амбург.

— След минута закуската ще бъде готова. Долу ли ще слезете?

Тук, за мое облекчение, любопитният ми събеседник се отдалечи, а скоро се върна и Коб, който бе купил верига, дълга два метра. Като повтори своя вой и рев, той заключи грижливо вратата и отидохме да закусим. През време на закуската бяхме център на всеобщо внимание.

През останалата част на деня Коб постоянно излизаше и се връщаше, за да упражнява отново гласните си струни. Колкото повече се приближаваше вечерта, гвиас-кутисът ревеше все по-силно и по-яростно.

Най-после тръгнахме към „Минерва“, като пренесохме сандъка.

Сандъкът бе поставен зад завесите, а аз се разположих до вратата да събирам парите за входа.

За късо време залата беше препълнена с народ. Тук имаше и търговци с жените си, и млади хора с любимите си, и доста голямо число интелигенция. Всички жадуваха да видят „забележителния гвиас-кутис“.

Най-после зад завесите се раздаде продължителен рев.

— Тихо! Гвиас! Лягай, проклетнико! Шът! — чу се повелителният глас на укротителя.

Гвиас-кутис не преставаше да реве яростно. Публиката започна да тропа с крак и да пляска: „Гвиас-кутис! Гвиас-кутис! На сцената! Доведи го на сцената!“

— Дайте му кокал! — извика някой от публиката.

Чу се смях. Но врявата зад завесата се усилваше. Коб се мъчеше със строг тон да принуди чудовището да се подчини. Но то не се покоряваше и продължаваше да се мята, като дрънкаше веригата.

Това беше условният знак. Аз си придадох изплашен израз на лицето и се хвърлих зад завесите. Успях да забележа, че публиката вече се поразтревожи. Мнозина скочиха от местата си и побледняха. Коб тичаше назад и напред, дращеше посипания с пясък под, дрънкаше с веригата и страшно крещеше към въображаемия звяр. По лицето му течеше „кръв“, ръцете му също бяха „изподраскани“.

— Мирувай, звяр, мирувай!

— Го-го-оо! Го-гоуу!…

— По-скоро, мистър Волф, елате тук! — викаше ме Коб.

— Не мога да го удържа!

— Гооо… го-го-гоо!… — беснееше гвиас-кутис.

— Помогнете!

— Дръжте го по-здраво!

В, този момент Коб особено яростно разтърси веригата, изтърча на сцената и закрещя:

— Спасявайте се! Спасявайте жените и децата! Гвиас-кутис се откъсна от веригата!

— Джентълмени — продължи майорът, като си пое дъх, — не е по силите ми да ви опиша това, което стана след тези думи. Не минаха и две минути, когато стаята беше съвсем празна. Излязохме на улицата — наоколо нямаше жива душа. Ние побързахме към хана, заповядахме по-скоро да ни оседлаят конете и обяснихме, че гвиас-кутис е избягал и трябва по-скоро да го хванем. Препуснахме с всички сили и се спряхме чак когато 30 километра ни отделяха от Колумбия. Тогава си преброихме печалбата… Не помня, мистър Коб, колко излязоха?