Читать «Стрелците в Мексико» онлайн - страница 23

Там нейде квакаха жаби, цвъртяха щурци, изпищяваше чайка, навярно съзираща плячка над водата. Вълните шепнеха меланхолно край корабите, часовите се викаха тихо, а флаговете сякаш разговаряха помежду си при всеки по-напорист повей на ветреца.

Вървях покрай брега към онова място, отдето се виждаше мексиканската земя. Тук ние, войниците и офицерите на щатите, не бяхме противници на растителността и затова тя изпъкваше с всичката си дива прелест.

Месечината започна да се прикрива и се усети сутрешен полъх. Исках вече да се върна, но бях спрян от странен шум, който идеше откъм морето. Чуваха се удари на гребла, шумолене на плаваща лодка през крайбрежната тръстика. Ето че нещо изплава в светлата ивица… Вгледах се по-настойчиво и разбрах, че лодката бе мексиканска. Може би рибари от Туспан? Не, нямаше какво да правят насам… Боже мой! Нима…

Лодката спря внезапно на двадесетина крачки от мен, до брега, и от нея изскочиха няколко мъже, скриха се бързо в гъстата джунгла, чернееща се пред мен.

Желаех силно и незабавно да разбера какви бяха тези хора. Без да мисля и за минута каква опасност би могла да ме връхлети, забързах смело нататък. Но само след няколко крачки се намерих сред истински лабиринт от преплетени стъбла, клони и корени. На някои места бе невъзможно да се премине през бодливите храсталаци, а на други пътят се ограждаше от кичури лиани, увити около дърветата като въжета.

Извадих сабята си и започнах да сека наляво-надясно, за да отстраня пречките пред себе си. Не дочувах гласове, нито пък можех да виждам добре напред, но бях решен твърдо да изследвам гората около лагера и продължих да се промъквам напред, забравил, че една засада би могла да ме свърши за миг.

Спрях и се ослушах. Напразно: не се долавяше и най-лек звук.

„Все едно — казах си, — сега вече не си струва да се връщам. И без това скоро трябва да изляза при палатките. Ще съобщя комуто трябва, за онова, което съм видял, сетне ще обградим тоя вертеп… никой няма да успее да ни избяга, както и да се опитва да се крие!“

Продължавах храбро да си пробивам път през гигантските корени, да се заплитам сред лианите и тревите, да си дера ръцете в тръните. Те дращеха и лицето ми, разкъсваха дрехите ми. Изведнъж се подхлъзнах и се залових за някакво клонче, увиснало над мен. В същото време нещо гладко, студено се промъкна по ръката ми и през рамото ми се покачи по дървото. Досетих се, че е игуана, най-отвратителният и нападателен гущер.

Грамаден прилеп ме докосна с крилата си, повъртя се около мен и прехвърча над самата ми глава, издавайки свойствената само нему отвратителна миризма. Два пъти замахнах със сабята си, но не го улучих. Той изчезна с остър писък, подобен на скърцане на въртящ се ръждясал ветропоказател След няколко крачки забелязах светло петно и се затичах към него.