Читать «Калиакра» онлайн - страница 15

Калина достигна крепостта, когато камбаната удари за вечерня. Скрипецът, който навива веригите на тежката порта, вече проскърца, когато тя мина под него. Току зад гърба й мостът се надигна и притисна входния отвор. Отгоре се спусна с грохот желязната решетка. Никой вече нямаше право ни да влезе, ни да излезе до заранта.

Девойката дори не се обърна. Забърза напред. Прекоси външния град, дето живееше работният народ: лозари, занаятчии и търговци. Домовете, двукатни, с издадени еркери и стрехи бяха тъй нагъсто, че почти се допираха, сякаш не улички, а сенчести тунели. От още незатворените вратни лъхаше на спарено, на чесън и чирози.

Денят се топеше бързо. Опряло до кръгозора, слънцето се разгаряше като раздухван въглен. Пламналият небосвод плискаше върху морето и по гледжосаните плочки на черквите рояци огнени искри. Босоноги дечурлига подтичваха подир окъснелите кравички, овце и кози, да ги прибират в оборите. Бабичките се надигаха с пъшкане от праговете и бързаха да се намъкнат в къщи, да залостят портите. Никога преди не бяха заглъхвали тъй рано наковалните, скрибуцащите грънчарски колела, длетата и чуковете на технитарите. Някаква стаена, още неизказана закана висеше над целия град, сякаш грозен облак от заплаха и ужас беше легнал току до покривите му.

Калина продължи нататък. Премина и през втората порта, която не се затваряше вечер освен при беда. Промуши се през третата, без да чуе задявката на часовоя яничар. Навлезе в болярското градище. Почти тичешком достигна сарая на Хасан бей, що нявга е бил княжески дворец на Добротица и Иванко, посрещал царе и императори, свидетел на гръмка слава и позор. Никой не бе посегнал на него. Останал бе наследство на Хасан бея. Ала от другото, от някогашното богатство и власт, почти нищо не бе останало — само един тимар от десетина села с мерите, горите и селяците. А какво бе то, сравнено с миналото величие, с това, що бяха владели дедите му — от Балкана до Туна река, от Дръстър до Емона? Нищо наистина, ама нали все пак бе останал господар, не бе проста рая, а велможа, бей!

Не се престраши горката девойка да приближи до гавазина, който дремеше пред сарайската порта, подпрян на дългото копие. Потули се в сянката на отсрещния дувар, зачака. А що ли чакаше клетата? И да питаш, де може да отговори влюбеното сърце? Не мисли сърцето, само се бъхти в гърдите. И себе си мъчи, и нея.

Подочул бе нещо за дъщините кахъри и Боян Кръчмаря. Глас бе извисил, ръка бе дигнал дори. Да й припомни, че не скланя едничкото си чедо да почерни в харем, все едно в тъмница да натика. Нищо, че Хасан бей, макар и потурчен, си е все наш, българин. Нищо, че лоша дума още никой не е изрекъл за него. Знаеше старият хусарин, чувал бе. А туй, що разправя народът, е вярно. Народът не лъже, народът не се лъже. Потурчил се бе преди много лета бащата на Хасан бей. Обсадил бе тогава султан Мехмед, бащата на сегашния султан Мурад, славната Калиакра, след като бе удушил с тетива на лък брата си Муса Кеседжи. Тръгнал бе да разчиства сметки с братовите крепители. Всичките си братя бе заровил вече Мехмед в семейната гробница, всичките синове на славния султан Баязид Илдъръм — Светкавицата, когото пък бе обезглавил страшният Тамерлан — Тимур Куция. Условие поставил тогава Мехмед хан на калиакренския властител, бащата на Хасан бей. Или да му предаде без, бой твърдината и сам той да приеме исляма, ако иска власт и сила да запази; или ще изколи Мехмед хан де що мъжко има, от старец до дете в майка, и ще сравни със земята града и крепостните кули. Генуезците тогава потривали доволно ръце, че се отървават тъй леко от един костелив противник, от когото не можели мир да намерят по цялото Черно море. Доволни били и византийците, които едва спасявали кожите си зад яките стени на Константинопол. Склонил тогава князът, какво друго му оставало. Отворил непревзимаемите порти, намотал чалмата, почнал по пет пъти на ден да отправя метани към Мека, отрекъл се от вино и свински пържоли. Покоите на княгинята в харем превърнал, с евнуси и слугини, княгинята забулила с яшмак бялото си лице, скрила под фередже кръшната си снага. Но и до днес мълвеше народът, че до гроб запазила старата княгиня и език, и вяра. В одаята й срещу Великден кандило горяло, а кога я заравяли в гроба, вярна ръка положила на гърдите й вехта потъмняла от времето икона.