Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 4

— Значи така направихте. Ще ми кажете ли колко ви струваше?

— Нищо. Два долара всичко на всичко.

— Направо без пари — рече Лансинг.

— Да, прав сте, сър. Наистина изгодна сделка.

— Седя си тук — каза Лансинг, — и си мисля колко несправедливо е, че само неколцина избрани знаят за тази чудодейна машина. Мисля си за стотиците хора, сведени над техните бюра, които си блъскат акъла да надраскат един параграф, в който да има поне някакъв смисъл, без да знаят, че в сградата на Съюза има отговор на всички проблеми, с които се сблъскват.

Лицето на Джексън застина.

— Вие не ми вярвате, сър. Мислите си, че ви разправям приказки. Мислите, че ви лъжа.

— Какво смятате, че трябва да мисля?

— Всъщност не зная. То ми се струва толкова просто, защото наистина е вярно. Вие не ми вярвате, когато ви казвам истината. По-добре да бях ви излъгал!

— Да, мистър Джексън, мисля, че можехте да го сторите.

— Какво ще направите, сър?

— Засега нищо. Ще помисля по въпроса през почивните дни. Когато реша, ще ви осведомя.

Джексън стана някак вдървено и гордо излезе от кабинета. Лансинг слушаше как стъпва тежко по коридора, докато шумът от стъпките му заглъхна. Сетне пъхна писмената работа на Джексън в чекмеджето и заключи бюрото си. С чанта в ръка той тръгна към вратата. Насред пътя се обърна и хвърли чантата си на бюрото. Днес нямаше да мъкне нищо със себе си. Уикендът му беше свободен и той държеше да остане свободен.

Докато вървеше по коридора към изхода, който водеше към алеята, той изпита някакво странно чувство, че е лишен от чантата си. Помисли си, че тя беше станала част от него, също като памучните му панталони и обувките. Тя беше част от униформата, която носеше. Беше я пазил с години, без нея той се чувстваше някак разголен, сякаш беше малко неудобно да се показва публично, без да я стиска под мишница.

Когато заслиза по широките каменни стъпала на зданието, някой го поздрави от половин пряка разстояние. Той се обърна и видя Анди Сполдинг, който бързаше по тротоара да го пресрещне. Анди беше стар и верен приятел, но си падаше малко дърдорко и на моменти се надуваше. Той беше социолог и носеше умна глава на раменете си, която бъкаше от идеи. Единствената му беда беше там, че никога не пазеше идеите за себе си. Всеки път, когато можеше да притисне някого, той не обръщаше внимание на подмилкващата се жертва и издаваше идеите си, вкопчваше се здраво за реверите на жертвата, за да не му избяга и спореше със себе си като че тълкуваше могъщите приливи и отливи, които бушуваха в самия него. Но въпреки това той си оставаше добър приятел и Лансинг беше извънредно доволен, че го вижда. Той изчака Анди в подножието на стълбите.

— Хайде да отидем в клуба — рече Анди. — Пиенето от мен.

ГЛАВА ВТОРА

Факултетският клуб се намираше на последния етаж в сградата на Студентския Съюз. Цялата външна стена представляваше низ от прозорци с плоски стъкла, гледащи към тихо, добре поддържано малко езеро, заобиколено от борове и брези.