Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 17

— Благодаря ви, сър.

Ала преди още да направи движение, към стола, вратата се отвори и една жена влезе в стаята. Моя домакин направи една-две крачки напред да я посрещне.

— Мери Оуен! — провикна се той. — Вие ли сте Мери Оуен? Много се радваме, че вече сте тук.

— Да, аз съм Мери Оуен — каза жената. — И много повече се радвам от вас, че съм тук. Можете ли да ми кажете къде се намирам?

— Съвсем сигурно — рече Моя домакин. — Вие сте в страноприемница „Кукуригу“.

— Какво странно име за страноприемница! — възкликна Мери Оуен.

— Колкото до това, нищо не мога да кажа — рече Моя домакин. — Нямам пръст в името. Страноприемницата вече беше кръстена, когато дойдох тук. Както можете да забележите, това е старинна къща. В свое време е давала подслон, на много знатни гости.

— Кое е това място? — попита Мери Оуен. — Коя народност, коя провинция, коя страна?

— Нищо не мога да ви кажа за това — рече Моя домакин. — Никога не съм чувал името й.

— Аз също не съм чувала такова нещо — каза Мери. — Човек да не знае къде живее.

— Госпожо — намеси се човекът в черно, който стоеше до Бригадния генерал, — наистина изглежда странно. Той не ви мами. Същото каза и на нас.

— Влезте, влезте — настоя Моя домакин. — Приближете се до огъня. Господинът, който постоя тук известно време и се стопли, ще направи място за вас и професор Лансинг. А сега, когато всички вече сме тук, ще отида в кухнята да понагледам вечерята.

Той излезе бързо с походка на гъска и Мери Оуен застана до Лансинг.

— Правилно ли чух, че той ви нарича професор? — попита тя.

— Да, мисля, че ме нарече. Ще ми се да не беше го споменавал. Аз сам се наричам професор, Даже моите студенти…

— Но вие сте същият, нали?

— Да, същият. Преподавам в колежа Лангмор.

— Никога не съм чувала за него.

— Малко учебно заведение в Нова Англия.

Бригадния генерал се обърна към двамата.

— Тук има два стола до огъня. Енорийския свещеник и аз ги запазихме.

— Благодаря ви, генерале — каза Мери.

Човекът, който седеше срещу Бригадния генерал и Енорийския свещеник, стана и докосна вежливо Лансинг за ръката.

— Както виждате — каза той, — аз не съм човек. Ще сметнете ли за невежливо, ако ви поздравя с добре дошли в нашия малък кръг?

— Ами, не… — каза Лансинг и отмести погледа си от оня, който ги поздрави. — Вие сте…

— Аз съм робот, мистър Лансинг. Никога ли не сте виждали робот?

— Не, никога.

— Е, ние не сме много — произнесе роботът, — и не сме във всички светове. Името ми е Юргенс.

— Извинявайте, че не ви забелязах — каза Лансинг. — Въпреки огъня стаята е доста тъмна, пък и много хора влизат.

— Професор Лансинг, не сте ли случайно малко откачен?

— Струва ми се, че не съм, Юргенс. Никога не съм мислил за това. Защо питаш?

— Имам хоби — отвърна роботът, — събирам откачалки. Имам един, който се мисли за господ, когато се напие.

— Това не ме лови — каза Лансинг. — Пиян или трезвен, никога не се мисля за господ.

— Е — рече роботът, — така е, но пътят към лудостта не е само един. Има много други.

— Не се съмнявам, че има — кимна Лансинг.