Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 16

Слънцето вече клонеше на запад и след час-два щеше да се смрачи. Затича се, после се овладя. Това не беше начин за действие. С тичане можеше да предизвика в себе си паника, а сега не можеше да допусне това. Все пак той увеличи крачката. Мина час, а той не откри някакво жилище или поне знак, че тук наоколо живее някой. Слънцето се скри зад хоризонта и нощта се спусна бързо.

Още половин час, каза си той, сякаш сключваше сделка със себе си. Ако не срещне никого до трийсет минути, трябваше да направи нещо, за да прекара нощта — или да си намери естествен подслон, или сам да си направи възможно най-добрия навес.

Мракът падна по-бързо, отколкото той си мислеше и преди още да изтече половин час, очите му започнаха да шарят наоколо — търсеше да открие убежище в гората. После той забеляза една блещукаща светлина. Той спря, затаил дъха си, погледна нататък, за да е сигурен, че това е светлина и да не стори нещо, с което да я уплаши. Направи още няколко крачки с надеждата да я разгледа по-добре и я видя. Наистина беше светлина, нямаше съмнение в това.

Гората свърши до една поляна и в сгъстяващия се мрак той забеляза смътните очертания на къща. Светлината идеше от няколко прозорци в единия край на зданието и той видя как от масивния комин излизат тънки кълба дим.

В тъмнината той затича към оградата от колове, остави пътеката в стремежа си да стигне до къщата и внимателно измина пътя до портата. Портата беше затворена с дебело резе, много по-голямо, отколкото трябваше. Когато погледна нагоре, той видя защо е толкова висока — към нея беше закрепена напречна греда, а от гредата на две вериги висеше надпис.

Като се взря в мрака, той видя, че това е табела на страноприемница, но нощта ставаше все по-тъмна и той не можеше да прочете името.

ГЛАВА ШЕСТА

Пет души — четири мъже и една жена, стояха край тежката дъбова маса пред горящата камина. Когато Лансинг влезе и затвори след себе си вратата, всички обърнаха глави и погледнаха към него. Един от тях, висок и дебел човек, стана и прекоси стаята, за да го посрещне.

— Много се радваме, че пристигнахте, професор Лансинг — каза той. — Тревожехме се за вас. Има само още една жена. Надяваме се, че нищо лошо не е станало с нея.

— Друга жена? Вие сте знаели, че идвам?

— Да, разбира се, от няколко часа. Научих, когато вие тръгнахте.

— Нищо не разбирам — каза Лансинг. — Никой не можеше да знае.

— Аз съм вашият домакин — рече дебелият човек. — Въртя, доколкото мога тая мръсна страноприемница за удобство и полза на хората, които пътуват из тези места. Моля ви, сър, елате до камината и се стоплете. Сигурен съм, че Бригадния генерал ще ви направи място до ключовия камък.

— За щастие — каза Бригадния генерал. — Малко поизгорях, толкова близо съм до огъня.

Той стана и Лансинг видя представителен човек с властно лице. При всяко негово движение светлината от огнището играеше върху медалите, закачени на куртката му. Лансинг промърмори: