Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 14

Той стоеше на пътека в тясна гориста долчинка. Заобикаляха го високи дебели дървета, а някъде съвсем наблизо се чуваше звънкият шепот на ромолящ поток. Освен бълбукането на водата не се чуваше нито звук и в това нямаше нищо чудно.

Сега вече зная, каза си той. По-добре щеше да бъде, ако се беше отказал от седмата машина, макар че това не беше съвсем сигурно. Може би прехвърлянето му в обраслата долчинка би било толкова приятно, колкото и спечелването на всичките златни монети, въпреки че докато тая мисъл се въртеше в главата му, той не можеше да се съгласи с нея.

Не мърдай, каза си той. Огледай се наоколо преди да тръгнеш от мястото, където си сега. И не се паникьосвай, продължи той, защото в първите секунди усети, че неговото състояние му намирисва на паниката.

Той огледа мястото. Точно пред него склонът се издигаше съвсем слабо нагоре и ако се съдеше по звука, потокът сигурно не беше далеч. В гората растяха дъбове и кленове. Листата им бяха пожълтели. Пред него една катеричка пресече пътеката и зави нагоре към хълма. След като тя се скри, Лансинг разбра, че усети движението си по шума от опадалите листа, които се надигаха от слабите вихри на неговите стъпки. Когато шумът от катеричката заглъхна, тишината отново се възцари около него, само поточето продължи да ромоли, ала тишината вече не изглеждаше така потискаща. Сега до слуха му започнаха да долитат приглушени звуци — шумът от падащи листа, почти недоловимата шетня на малки горски животинки, които си проправяха път, както и други слаби звуци, които той не можеше да определи.

Той проговори на машината номер седем или на онова нещо, а може би на оня човек, който го прехвърли тук.

— Добре де — рече той. — За какво е цялата тая работа? Вече си направи майтап, хайде да му сложим край.

Въпреки неговите думи краят не се виждаше. Наоколо се простираше същата гориста долчинка. Нямаше и най-дребен признак, че го е чула машина номер седем или който и да било.

Невероятно, помисли си той, всичко е невероятно още от самото начало. Станалото не беше по-невероятно от това, че машината проговори. Ако някой път се върна, закани се той, ще хвана студента Джексън със собствените си голи ръце и ще го разкъсам парче по парче. Ако някога се върнеше!

До този момент той мислеше за положението само като за нещо временно и подсъзнателно се надяваше, че всяка минута ще скочи обратно в стаята с игралните автомати, наредени до стената. Но какво да прави, ако това не стане? Той се изпоти при тази мисъл и тревогата, която се провря между дърветата, връхлетя върху него. Той се втурна да бяга. Бягаше, без да мисли, сякаш умът му е приклещен здраво, бягаше слепешката, гонен от ужаса и вече не мислеше за стаята или за нещо друго, освен за страха. Най-подир той закачи върха на обувката си о някакво препятствие на пътеката и в невниманието си се блъсна в дървото, сетне падна на земята. Не се опита да стане. Остана проснат на мястото, където беше паднал, задъхан и жадно ловящ въздуха, за да напълни дробовете си.