Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 120

— Аз още се страхувам — каза той.

Той разчисти ъгълче от втората плоча, стъпи върху самия й край и премете останалата част от нея. Наведен напред, той започна да мете пясъка по линията на втората плоча. Появи се нова плоча.

— Каменна пътека! — възкликна Мери. — Право към куба.

— Какво ще стане, когато стигнем там?

— Тогава ще разберем.

— Ами ако не стане нищо?

— Поне ще се опитаме — каза тя.

— И аз мисля така — кимна той и мислите му продължиха в същата посока. — Още една плоча — каза той и се чудеше ще има ли друга плоча. Щеше да стане като оная работа с жокеите, които лягат на пътеката и не им стига само един камък. Наведе се напред, премете пясъка и откри друга плоча.

Мери прекрачи напред и двамата стояха един до друг, загледани в тъмно сините стени на куба. Лансинг протегна ръка и прекара длан по стената.

— Тук няма нищо — рече той. — През цялото време си мислех, че тук трябва да има врата, но всъщност няма. Ако имаше врата, щяхме да видим поне цепнатина колкото косъм. Само стена, това е.

— Натисни я — каза Мери.

Той я натисна и се появи врата. Двамата бързо минаха през нея и вратата се затвори със съскане зад гърба им.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

Те стояха в огромна зала, озарена от синя светлина. На стените висяха килими, а между килимите се виждаха прозорци — онази част от стените, които не бяха покрити с килими. Из цялата зала бяха пръснати различни комплекти мебели. В тапицирана кошница близо до вратата спеше свито на кълбо някакво същество. То приличаше на котка, ала не беше котка.

— Едуард — произнесе Мери, останала без дъх. — Тези прозорци гледат към света, от който идваме. Тук сигурно има хора, които ни гледат сега и са ни гледали миналия път, когато бяхме на това място.

— Огледално стъкло — каза Лансинг. — Посетителят не вижда, но от вътрешността на залата го виждат.

— Това не е стъкло — възрази тя.

— Да, разбира се, че не е, но принципът е същият.

— Те са си седели тук и са ни се присмивали, докато се мъчихме да влезем.

С цялата си празнота залата изглеждаше необитаема. И тогава Лансинг ги видя. Те бяха седнали един до друг на широка кушетка в далечния край на залата. Четиримата картоиграчи седяха там и чакаха с техните мъртвешки бледи, подобни на черепи лица, втренчили поглед в тях.

Лансинг бутна с лакът Мери и махна на картоиграчите.

— Отвратителни са — прошепна Мери. — Ще се откачим ли някога от тях?

— Те могат да се появят навсякъде — каза Лансинг.

Той видя, че килимите не са съвсем обикновени. Те се движеха или по-точно се движеха картините, изобразени на тях. Един ручей блесна на слънцето и докато водата ромолеше надолу по каменистото корито, на повърхността й се появиха малко несръчно нарисувани вълнички и водовъртежи. Клоните на дърветата, които растяха край потока, се залюляха и птиците хвръкнаха над тях. Един заек приклекна, като дъвчеше нещо сред детелината, засадена на малко парче земя, сетне скочи на друго място и продължи да дъвче.

На друг от килимите млади момичета, облечени в прозрачни воали, танцуваха безгрижно на горска поляна под свирката на фавн, който при свирнята си танцуваше далеч по-енергично, макар и не така грациозно като момичетата, а разцепеното му копито тъпчеше зелената трева. Дърветата, които заобикаляха горската поляна — големи, уродливи и не съвсем обикновени, също танцуваха под звуците на флейтата.