Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 118

— Знаете, че не можете да останете. Утре сутринта трябва да тръгнете.

— Да, разбира се — каза Лансинг, прекалено изтощен, за да спори.

Той седеше на стола и гледаше как Моя домакин отива тежко към кухнята, където се появи бледа светлина. Помисли си, че има вечеря и под, на който да преспи, а на другия ден трябваше да тръгне. И като замине, какво щеше да прави? Отново да хване пътя, вероятно да мине край куба и да продължи нататък към града, да продължи издирването на Мери с нищожната надежда да я открие. И най-накрая сигурно ще се върне в лагера край реката, при другите изгубени души, които са си уредили някакъв живот. Това беше мрачна перспектива, една от ония, които никак не го интересуваха, и все пак това беше единственото решение, което му оставаше. А ако можеше да открие Мери, какво щеше да стане тогава? Щяха ли да бъдат принудени да търсят убежище в лагера? При тая мисъл той потръпна.

Моя домакин донесе храната, тръсна я на масата пред Лансинг, обърна се и излезе.

— Един момент — каза Лансинг. — Трябва да купя някои неща, преди да тръгна.

— Не мога да ви дам толкова храна, колкото искате — рече съдържателят на страноприемницата, — но част от стоката е опакована.

— Много добре — кимна Лансинг. — Трябва ми преди всичко храна.

Супата беше вкусна, хлябът беше от няколко дни и много корав, но той го натопи в супата и започна да яде. Никога не беше обичал овчето месо, особено студеното, но сега изяде няколко големи парчета от него и се радваше, че го направи.

На другата сутрин след лош сън през нощта и закуска от овесена каша, приготвена сърдито от Моя домакин, Лансинг известно време се пазари за цената, купи малко храна и тръгна по пътя.

Времето, което се задържа хубаво и слънчево през целия период от първия ден, когато Лансинг се появи в тоя свят, сега беше станало облачно и буреносно. От северозапад духаше остър, жесток вятър и от време на време падаше суграшица, малки ледени зрънца го бодваха по лицето.

След спускането по стръмния склон към котловината, където се намираше кубът, сега тъмносив под облачното небе, той видя, че картоиграчите вече не са там.

Той стигна дъното на котловината и тръгна по равната земя с намерение да стигне до куба, навел глава срещу вятъра.

Чу се вик, той рязко вдигна глава и я видя да тича по пътя към него.

— Мери! — изкрещя той и се втурна напред. Тя се хвърли в прегръдките му и се притисна до него. Сълзи течаха по бузите й, тя вдигна глава да го целуне.

— Намерих бележката ти — промълви тя. — Бързах много. Опитвах се да стигна при теб.

— Благодаря на бога, че си тук — каза той. — Благодаря на бога, че те намерих.

— Стопанката на страноприемницата даде ли ти бележката ми?

— Тя каза, че си ми оставила бележка, но я е изгубила. Двамата я търсихме. Обърнахме цялата страноприемница, но не я намерихме.

— Писах ти, че отивам в града и ще се срещнем там. После се изгубих в Злата земя. Отклоних се от пътеката и не можах да я намеря. Лутах се с дни, без да зная къде съм, после внезапно изкачих един хълм и видях, че градът лежи под краката ми.