Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 116

Когато луната изгря, Виещия излезе на един от хълмовете и излая към небето мъката и самотата си. Лансинг седеше до огъня и го слушаше, като викаше и разговаряше за собствената си самота.

— Слез долу при огъня, ела при мен — каза той на Виещия, — двама да тъгуваме.

Това продължи докато една мисъл го връхлетя: че самотата може да продължи още дълго, че може никога да не срещне Мери. Опита се да си представи какво ще стане, ако никога вече не я види и продължи живота си без нея и какво ще е това за нея. При тая мисъл той потръпна и се приближи до огъня, ала в него нямаше топлина.

Опита се да заспи, спа много малко. На сутринта той започна издирването. Стиснал зъби от страх, той слезе в подземието при вратите. Нито една от тях не беше отворена.

Тръгна да прегледа машината и слезе по стъпалата, които водеха към нея. Дълго стоя там, заслушан в песента на машините, които си тананикаха. После започна да блуждае безцелно по улиците, макар да беше сигурен, че си губи времето. Ала той продължаваше, защото имаше нужда да върши нещо, да отвлича вниманието си, да бъде зает.

За четири дни търсене не намери нищо. Тогава той написа бележка на Мери и я остави закачена на чашата, която някой беше забравил край стария огън в административната сграда и отново хвана пътеката към куба и страноприемницата.

Колко време мина от мига, когато той за първи път се озова в този свят, мислеше си той. Опита се да преброи дните, но главата му се замая и той объркваше сметката всеки път, когато се опитваше да започне отново. Месец, рече си той, можеше ли да е изминал месец? Като се върна назад в спомените си, той разбра, че това е половината от цялото време.

Опита се да определи някои важни места по пътеката. Тук направихме лагера, спомни си той, на това място Мери видя лица в небето. А там някъде Юргенс откри извор. Тук аз сякох дърва. Но никога при тези мисли той не беше сигурен дали е прав или не е. Всичко е потънало дълбоко в миналото, помисли си той, цял месец е изтекъл в миналото.

Най-подир стигна върха на хълма, от който се виждаше куба. Той още се издигаше там, все така светъл и изящно красив, както го помнеше. За миг той се изненада, че го вижда, и не защото не очакваше да го зърне, а защото нямаше да се учуди много, ако не го откриеше тук. През последните няколко дни този свят му заприлича на фантом, а самият той като че вървеше през вакуум.

Тръгна на зиг-заг по пътеката, прерязала дългия стръмен склон, и стигна дъното на котловината сред хълмовете, където се издигаше куба. Когато мина последния завой по пътя към кубът, той видя, че там има някакви същества. Преди не беше ги виждал, ала сега те бяха там. Четиримата седяха на каменната плоча, която откри Мери, същата плоча, която беше разположена в края на кръга от бял пясък, опасващ куба. Те седяха там с кръстосани крака и продължаваха безкрайната си игра на карти.