Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 110

Той нарисува една линия, която представляваше пътеката през Злата земя и друга, под прав ъгъл към първата между страноприемницата и кулата. Сега той сложи и друга черта, която свързваше кулата и града.

— Ако тръгнем в тази посока, ще минем повече път. Вижте този триъгълник. Вместо да обикаляме по двете страни, ще вървим само по едната. Тръгваме на югоизток.

— Ние сме в непозната страна — възрази Йоргенсон. — Няма никаква пътека. Ще се объркаме в Злата земя и ще се загубим.

— Можем да поддържаме посоката с помощта на компас. Така ще избегнем минаването през Злата земя. Тя не се простира далеч на запад. Може да има по-къс път.

— Не зная — каза Йоргенсон.

— Аз зная. Тръгвам по тоя път. Ще дойдете ли с мен?

Йоргенсон дълго се колеба и накрая каза:

— Да, идваме.

Те тръгнаха в ранни зори. След около час пресякоха течащата на изток река, която няколко километра по-надолу минаваше край страноприемницата. Прегазиха я на плитък брод и почти не се намокриха.

Пейзажът край тях започна да се променя. От реката пътят бавно се издигаше нагоре и минаваше по дълги хребети, все по-високи и по-високи. Земята вече не беше така суха. Пясъкът намаля, наоколо растеше повече трева. Появиха се дървета и с изкачването на всеки следващ хребет те ставаха все по-големи и многобройни. В някои от малките долини, които разделяха хълмовете, течаха малки бистри рекички с искряща вода, подскачаща из каменистото корито.

В края на деня те изкачиха един хребет, който се издигаше много по-високо от останалите зад гърба им и пред тях се разстла малко по-широка и много по-плодородна долина от всички, които бяха видели до сега — една зелена долина с много дървета, а някъде далече пред тях течеше пълноводна река. По-наблизо, в западната част на долината, във въздуха се издигаха бледи кълба дим.

— Хора — рече Йоргенсон. — Там сигурно има хора.

Той тръгна напред, но Лансинг сложи ръка на рамото му и го спря.

— Какво има? — попита Йоргенсон.

— Няма да отидем там.

— Казах ти, там има хора.

— Мисля, че има. Но ние няма да отидем при тях, нито пък ще се промъкнем. Ще им покажем, че сме тук и ще им дадем възможност да ни видят.

— Ти знаеш всичко — усмихна се подигравателно Йоргенсон.

— Не всичко — рече Лансинг. — Това е просто здравият разум. Или ще им дадем възможност да ни видят, или ще ги заобиколим незабелязано и ще ги отминем.

— Мисля, че трябва да отидем при тях — каза Мелиса. — Мери може да е там. Или пък някой може да знае къде е.

— Не ми се вярва — рече Лансинг. — Сигурен съм, че е тръгнала към града. Тя в никакъв случай няма да мине по този път.

— Ние отиваме — каза Йоргенсон с войнствени нотки в гласа. — Някой може да знае какво става тук. Ако е така, ще знаем и ние за първи път, откакто сме в тоя свят.

— Добре — съгласи се Лансинг. — Да отидем.

Те слязоха по склона на хълма в долината и тръгнаха през нея към дима. Право пред тях някой ги видя и вдигна тревога. Тримата спряха и зачакаха. След няколко минути се появи малка група от десетина души, която вървеше през долината към тях. Хората спряха и трима от тях излязоха напред. Застанал пред Йоргенсон и Мелиса, Лансинг огледа тримата, които приближаваха към тях. Един от тях, с бяла коса и бяла брада, беше старец. Останалите бяха по-млади — русоляв младеж с рижава брада и коса, която падаше до раменете му, и мрачен, мургав, тъмнокос мъж. Той нямаше брада, но четината на лицето му изглеждаше гъста, не беше се бръснал от няколко дни. Дрехите им бяха парцаливи, лактите им стърчаха, на коленете му зееха големи дупки, дрипи и кръпки бяха съшити една върху друга. Старецът носеше палто от заешка кожа.