Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 108

— Боже! — извика Йоргенсон. — Радвам се, че те намерихме. При кулата няма никой.

— Никой, освен Сандра. Тя е мъртва — каза Мелиса.

— Къде са другите двама? — попита Йоргенсон.

— Юргенс изчезна в Хаоса — отговори Лансинг, — а аз търся Мери. Сигурни ли сте, че не сте срещнали някакви следи от нея?

— Никакви следи — поклати глава Йоргенсон. — Къде мислиш, че е отишла?

— Била е в страноприемницата. Мисля, че може да се е върнала при кулата. Ако не е там, сигурно е тръгнала към града.

— Трябваше да ти остави два реда в страноприемницата — каза Мелиса. — Вие двамата бяхте много близки.

— Тя ми остави бележка. Собственичката не можа да я намери. Каза, че я е изгубила. Преди да тръгна й помогнах да я потърси.

— Странно! — рече Йоргенсон.

— Да, много странно. Тук всичко изглежда работи против нас.

— Какво стана с Юргенс? — попита Мелиса. — Той ми хареса. Чиста душа.

Лансинг набързо им разказа всичко, сетне попита:

— Какво има на запад? Намерихте ли нещо?

— Нищо не намерихме — отговори Йоргенсон. — Останахме два дни повече, отколкото възнамерявахме, с надеждата, че ще открием нещо. Земята там е суха, почти съвсем пустинна. Имахме трудности с водата, но продължихме напред.

— Просто гола земя — каза Мелиса. — Можеш да вървиш с километри и да не видиш нищо.

— Най-сетне стигнахме до края на една стръмна скала, през която минавахме — обясни Йоргенсон. — И то без да знаем за стръмнината. Изведнъж склонът пред нас рязко се спусна надолу и откри една дълга редица от камъни. От това място пред очите ни се ширеше огромна пустиня. Истинска пустиня, само пясък и нищо друго. Тя се простираше, докъдето стига погледът и беше по-гола, ако това е възможно, от земята, през която минахме. Тогава се върнахме обратно.

— На север — Хаоса, на запад — нищо — рече Лансинг. — Остава посоката на юг, но аз няма да тръгна на юг. Отивам в града, мисля, че Мери е там.

— Слънцето вече залязва — каза Йоргенсон. — Защо да не спрем за нощуване? Ще тръгнем утре сутринта. Ще решим какво да правим и ще тръгнем сутринта.

— Аз съм съгласен — каза Лансинг. — Няма смисъл да вървя към кулата, от която идвате. Кажете ми нещо за Сандра. Погребахте ли я?

Мелиса поклати глава.

— Мислехме за това, но не го направихме. Стори ни се неправилно да я погребем. Решихме да я оставим на мястото, където лежеше. Тя не се различава много от мумия. Мисля, че тя умря така, както искаше. Помислихме, че е най-добре да я оставим така.

Лансинг кимна.

— И на мен ми минаха същите мисли. Даже се чудех дали е умряла. Като я гледах си помислих, че просто е заминала надалеч, че нейният живот, нейният дух са отишли някъде и са оставили съсухрените ненужни останки далеч зад себе си.

— Мисля, че си прав — каза Мелиса. — Не мога да го обясня с думи, но мисля, че си прав. Тя странеше от всички, не беше един от нас. Това, което беше добро за нас, не беше добро за нея.

Те запалиха огън, приготвиха храна, свариха кафе и се нахраниха, насядали около огнището. Изгря луна, звездите заблестяха, нощта беше пропита със самота.