Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 11

Всъщност не би могло да стане така. Не само, че машината говореше с него, той също й говореше, беше завързал разговор с нея. Нито един студент не можеше да направи магнетофонна лента, която да води логичен разговор, а разговорът беше логичен: той зададе въпроси и машината му отговори, тя му даде заплетени указания.

Не си измисляше станалото, то не беше някаква студентска щуротия. Машината даже му върна ритника, когато той я срита. Глезенът още го болеше, макар вече да не куцаше. Но ако това не беше лудория, колкото и хитро да е скроено, тогава, за бога, какво беше всъщност?

Той вдигна чашата и изпи уискито до дъно — нещо, което никога не беше правил. Понякога си, посръбваше уиски, но не го изпиваше докрай по една проста причина: не понасяше много алкохола.

Стана от стола и се заразхожда напред-назад из стаята. Движението изглеждаше безцелно, то не му помагаше да мисли. Остави празната чаша на бюфета, върна се пак към стола и седна на него.

Е, добре, каза си, трябва да спра играта, да прекратя тая работа с опитите да защитя себе си, трябва да допусна мисълта, че не допускам мисълта да изглеждам като глупак. Трябва да тръгна от върха и да стигна до дъното на тая история.

Тя започна със студента Джексън. Нищо от последвалите събития нямаше да се случи, ако не беше Джексън. А преди това, даже още по-рано, беше писмената работа на Джексън — една силна, необикновено добре изпипана творба, особено за студент като Джексън, ако не бяха цитирани използваните източници. Цитирането на тези източници го накара да напише бележката и да я пусне в пощенската кутия на Джексън. А може би във всички случаи щеше да извика тоя младеж по косвените улики на човека, който му е помогнал да напише такава чудесна работа? За миг Лансинг си помисли за това и реши, че най-вероятно нямаше да го направи. Ако Джексън искаше да измами някого, това не беше Лансинг. Джексън нямаше да направи нищо друго, освен да измами себе си. Даже и да беше го извикал по тази причина, срещата им щеше да се превърне в неприятен и гибелен сблъсък, защото на тоя свят няма начин да докажеш измамата.

Заключението беше, според него, че е изигран и то майсторски изигран или от самия Джексън, или от някой друг, който пипаше чрез Джексън. Струваше му се, че Джексън не беше толкова лукав, а може би и не чак толкова енергичен да го изиграе сам, макар че нямаше начин да разбере със сигурност. С човек като Джексън нищо не можеше да бъде сигурно.

А ако е бил измамен, без значение от кого, каква ли беше целта?

Отговор не намери. Нищо такова, което да има смисъл. Нищо в тая случка нямаше смисъл.

Може би начинът да превъзмогне станалото беше да забрави тая история, да не й обръща вече внимание. Но можеше ли да го направи, можеше ли да принуди себе си да продължава линията на бездействие? До края на живота си щеше да си мисли за какво беше всичко това, до края на живота си щеше да се чуди какво би станало, ако беше отишъл на адреса върху ключодържателя и беше направил онова, което му каза монетният автомат. Той стана, напипа бутилката и вдигна чашата да си налее уиски, но не си наля. Остави бутилката и занесе чашата на кухненската мивка. Отвори хладилника, извади от него полуготова храна — телешко с макарони и я пъхна във фурната. Потръпна при мисълта за поредното ядене телешко с макарони, но какво да се прави? Наистина в такова време не можеше да очаква гастрономическа вечеря.