Читать «Търсачи на светове» онлайн - страница 10

— Хайде — настоя машината. — Хайде, вземете ги!

Лансинг се наведе и взе двата сребърни долара. Пъхна ги в джоба си.

— Сигурен ли сте, че запомнихте всичко? — попита монетната машина. — Имате ли въпроси?

— Да, само един въпрос, предполагам. За какво е всичко това?

— Не мога да ви дам подробности — рече машината. — Това е против правилата. Но мога да ви уверя, че всичко, което стане, ще бъде от голяма полза за вас.

— И какво ще бъде то? Какво ще бъде в моя полза?

— Това е всичко, професор Лансинг. Всичко, което мога да ви кажа.

— Откъде знаете името ми? Аз не ви казах кой съм.

— Уверявам ви — произнесе машината, — че няма нужда да ми казвате. Аз вече ви познавам. С тези думи машината затрака, угасна и замлъкна.

Лансинг тръгна и ритна машината. Не точно тази машина, а всички други машини, които дълги години му гълтаха по четвърт долар и после му се присмиваха.

Машината му върна ритника и го уцели в глезена. Той не видя как го ритна, но тя действително го направи. Той отстъпи назад от нея. Тя продължаваше да стои тъмна и мълчалива.

Лансинг се обърна и излезе накуцвайки от стаята.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Когато се прибра вкъщи, Лансинг си наля пиене и седна до прозореца да погледа гаснещия ден. Цялата тая работа, убеждаваше се той, беше смешна. Това не можеше да се случи и въпреки това той знаеше, че стана точно така. За потвърждение той пъхна ръка в, джоба си и подрънка с двата сребърни долара. Бяха изминали години от времето, когато имаше сребърен долар, дори да вземеше само единия от тях. Той ги извади от джоба си и ги разгледа. И двете монети бяха сечени отдавна, много преди всяка една от тях с ценното количество сребро да бъде разграбена от спекуланти и нумизмати. Двата ключа, закачени за пластмасовия ключодържател, лежаха на масата, където ги беше захвърлил. Той посегна да ги вземе, но отдръпна ръка, без да ги докосне.

Седнал спокойно, с пиене в ръка, чийто вкус не усещаше, той отново прехвърли в паметта си всичко и се учуди като разбра, че се чувства малко омърсен и засрамен, сякаш беше направил някаква глупост. Опита се да си обясни защо изпитва такова чувство и откри, че няма друга причина освен това, че влизането в стаята до Ратскелер не беше съвсем нормална постъпка. През целия си живот не беше се прокрадвал така, пък и този път не го направи, поне физически, ала с отварянето на вратата към тази забранена складова стая той изпита чувството, че се е промъкнал, че е постъпил по начин, който накърнява достойнството на неговото положение като член на факултетския съвет в малък, но добре уреден и в някои отношения забележителен колеж.

Но това, помисли си, не беше всичко. Фактът на промъкването и чувството, че е пооцапан не изчерпваше станалото. Като прехвърли в главата си събитията той разбра, че държеше далеч от собственото си съзнание някои подробности. Имаше нещо, което не искаше да забележи, пред лицето на което му се щеше да изчезне вдън земя. Онова, което си налагаше да приеме, беше мисълта, че вече му се е случвало нещо подобно, макар и не съвсем същото. Ако това беше просто шега, ако беше инфантилна студентска лудория, тя нямаше да отиде по-далеч от вмъкването в стаята и откриването на игралния автомат. Ала машината беше разговаряла с него, макар че това при добра подготовка можеше да стане много добре с помощта на магнетофонна лента, която се включва с натискането на лоста.