Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 23

Станах и си взех шапката и шлифера. Докато излизах, се помъчих да не обръщам внимание на полукръглата дупка в пътеката.

Имах едно страшно подозрение — ужасяващо подозрение.

Сградата, в която живеех, се намираше край един стар търговски квартал, създаден много години преди да се зароди модата на съвременните паянтови супермаркети, пръснати насам-натам из града.

Ако подозрението ми беше вярно, можех да открия отговора именно в търговския квартал… във всеки търговски квартал.

Потеглих да го търся.

9.

Деветдесет минути по-късно знаех отговора и бях едва ли не зашеметен от страх.

Повечето магазини и заведения в квартала бяха останали без помещения или в скоро време щяха да ги загубят. При няколкото случая на дългосрочни договори сградите се оказаха продадени. Очевидно повечето здания бяха сменили собствениците си през последните три-четири седмици.

Едни от събеседниците ми бяха отчаяни, други се примиряваха със съдбата. Трети кипяха от ярост, а четвърти признаваха откровено, че са ги изиграли.

— Между нас казано, може и да е за добро — заяви един аптекар. — С всичките тия данъци, правилници и правителствени указания, неведнъж съм се питал има ли смисъл да продължавам бизнеса. Вярно, търсех си ново помещение. Но това беше по навик. Човек трудно се отърсва от старите навици. А помещения няма. Къде да отида? Ще гледам да разпродам стоката на прилична цена и да се отърва от грижите, пък после ще решавам какво да правя.

— Имате ли някакви планове? — запитах аз.

— Ами… с жената отдавна си говорим, че е крайно време да отделим повечко време за почивка. Обаче само с приказките си оставахме. Все не можехме да се наканим. Аптеката ми висеше на врата като верига, а пък добри помощници трудно се намират.

Когато навестих бръснаря, той свирепо затрака с ножиците из въздуха.

— Господи, вече и залъка не можеш да си изкарваш с честен труд. Просто не ти дават.

Заинтересувах се кой не му дава, но човекът не ме остави да довърша.

— Бог ми е свидетел, че и бездруго едвам свързвам двата края — заяви той. — Бръснарският занаят вече не е като едно време. Само с подстригването останахме. Измиеш от време на време някоя глава — и толкоз. Някога бръснехме хората, правехме масажи и всички искаха брилянтин на косата. А днес ако не е подстригването, гладни ще ходим. Ама и то много им се видя, та решиха да ни го отнемат.

Все пак успях да вмъкна въпроса кой иска да им го отнеме, но човекът не знаеше. От това се ядоса още повече. Реши, че си правя майтап с него.

Два стари семейни магазина (само два от многото), които разполагаха със собствени сгради, бяха устояли на куп предложения, едно от друго по-съблазнителни.

— Знаете ли, мистър Грейвс — каза ми престарелият собственик на единия магазин, — сигурно е имало времена, в които бих приел някое от предложенията. Навярно е глупаво, че се инатя. Но вече съм твърде стар. С тоя магазин сме живели заедно толкова дълго, че просто сме се сраснали. Да го продам ще е все едно да продам късче от себе си. Вие едва ли ще ме разберете.