Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 22

Но в стаята бе натегнал хлад — страховит леден хлад, който сякаш идваше от някакво отвъдно измерение и ме пронизваше до мозъка на костите.

Първо „Франклин“, после барът на Ед, а сега и тая кутийка, която наричах свой дом. Не, бъркам, помислих аз — най-напред беше човекът, който се обади на Доу и в крайна сметка дойде да разкаже на Джой как не може да си купи къща. Той и всички други с тяхното тихо отчаяние в колоните за обяви — те бяха първи.

Грабнах вестника от писалището, където го бях метнал на влизане, разгърнах на страницата за обяви и всичко се оказа точно както твърдеше Доу. Колона подир колона с подзаглавия „Търси се къща“ или „Наема се апартамент“. Жалки, кратки редове, изпълнени с воплите на бездомни хора.

Какво става, запитах се аз. Какво ненадейно бедствие е сполетяло пазара на жилищна площ? Къде са всичките нови апартаменти, къде са безбройните декари строежи в предградията?

Пуснах вестника на пода и позвъних на един познат агент за недвижими имоти. Отговори ми секретарката и се наложи да изчакам, защото моят човек беше на другия телефон.

Най-сетне чух гласа му.

— С какво мога да ти услужа, Паркър?

— Изхвърлят ме — казах аз. — Трябва ми покрив над главата.

— О, Господи! — възкликна той.

— Една стая ми стига — уточних аз. — Само една голяма стая, ако не намериш нещо по-добро.

— Слушай, Паркър, докога ти е срокът?

— До края на годината.

— Е, дотогава все ще измисля нещичко. Може пък положението да се пооправи. Ще те имам предвид. Значи нямаш претенции, нали така каза?

— Наистина ли е толкова зле, Боб?

— Кантората ми е претъпкана. Не смея да вдигна телефона. Хората търсят жилища.

— Но какво се е случило? Нали имаше толкова много жилищни блокове — и в центъра, и в новите предградия. Цяло лято навсякъде висяха табели за продажби и даване под наем.

— Не знам — рече той и в гласа му звучеше отчаяние. — Вече съм се отказал да мисля по въпроса. Мога да продам хиляда жилища. Какви ти хиляда, мога да продам всичко, което ми дадат. Но не разполагам с нито едно. Седя си тук и бавно се разорявам, защото няма нищо за продан. Изчерпих резервите до дъно още преди десет дни. А хората ми се молят. Предлагат ми подкупи. Мислят, че търгувам на черно. Събрал съм повече клиенти от когато и да било, а нямам начин да ги задоволя.

— Нови хора ли се заселват в града?

— Божичко, Паркър, мисля, че не. Във всеки случай не чак толкова много.

— Да не са се нароили млади семейства?

— Честно ти казвам, половината от тълпите пред вратата ми са стари хора, които са си продали къщите, защото вече не им трябвало толкова голямо жилище. А с мнозина от останалите пък е точно обратното — семействата им растат и търсят нещо по-просторно.

— А сега не намират абсолютно нищо — довърших аз.

— Това е положението — съгласи се той.

Нямаше повече за какво да говорим.

Казах му го.

— Благодаря ти, Боб.

— Ще те имам предвид — рече той, но усетих, че сам не си вярва.

Оставих слушалката и се запитах какво става. Вече не се съмнявах, че става нещо. Не беше само криза, породена от внезапно повишеното търсене на жилища. Ставаше нещо, противоречащо на всички икономически закони. И някъде сред събитията се криеше сензация — надушвах я отдалече. „Франклин“ беше закрит, Ед беше загубил помещението си, Стария Джордж беше продал сградата и хората атакуваха бюрата за недвижими имоти в отчаян опит да си осигурят покрив над главата.