Читать «Небе и земя» онлайн - страница 10

Вятърът ревеше.

Цялата ярост на освободената сила я накара да потрепери и докосна най-дълбокото й, съкровено кътче. Тя бе отвъд времето, извън правилата.

Отвъд вярата.

Част от нея — все още блещукаща — лееше жални сълзи за загубата. Не можеше да промени това, което бе направила, и сега плащаше за грешките си. Смърт, след смърт, след смърт… Кръг, сътворен от омраза. Всичко се стоварваше върху нея трикратно.

Тя извика триумфално, докато тъмният дим на черната магия нахлуваше в нея, опетнявайки и задушавайки предишната й същност, всичко, в което се бе клела, в което бе вярвала.

„Така е по-добре“, помисли си, докато свитите й ръце трепереха от силата и неутолимата жажда. Това, което бе преди, бледнееше в сравнение със сегашната й сила. Беше способна да направи всичко — да обсебва и властва — и нищо и никой не бе в състояние да я спре.

Завъртя се в лудешки танц по пясъка и над него, с ръце, разперени като криле, а косата й се изви на спирали, наподобяващи змии. Усети вкуса на смъртта на убиеца, отнел живота на сестра й, алената кръв, която бе проляла — и изпита несравнима наслада.

Смехът й отекна като гръм и раздра тъмния небесен свод. Изля се пороен дъжд, който засъска върху пясъка като киселина.

Той я извика. Някъде сред дивата нощ и своята ярост тя чу гласа му. Леката жарава, която тлееше в нея, направи усилие да се разгори по-ярко.

Зърна го само като сянка, която се бореше с вятъра и дъжда — да я достигне. Любовта се опитваше да разчупи леда и в едно изстинало сърце.

— Връщай се! — извика му тя и гласът й разтърси земята.

Все пак той се приближи, с протегнати към нея ръце: да я прегърне, да я върне обратно. Само за миг съзря в нощта блясъка на очите му — любящи и уплашени.

От небето се спусна огнен стълб. Въпреки че извика и в нея се надигна светлина, този стълб го прониза като меч.

Усети смъртта му вътре в себе си. Болката и ужасът от това, което бе извършила, се върнаха трикратно.

Светлината в нея угасна и цялото й същество изстина.

Втора глава

Той не се различаваше особено от другите пътници на ферибота. Вятърът развяваше дългото му черно палто. Косата му бе тъмноруса, безразборно разпиляна около лицето. Не бе забравил да се обръсне и под брадичката му се забелязваше, че се е порязал на две места. Лицето му, доста приятно, бе скрито зад един от фотоапаратите, докато правеше снимки на острова, използвайки дълъг обектив. Кожата му все още имаше тропически загар, който бе добил на Борнео. Очите му бяла златистокафяви, носът — правилен и тесен, а лицето — малко изпито. Бузите му бяха хлътнали и по това личеше, че когато за дълго време е погълнат от работата си, забравя да се храни редовно. Това му придаваше интересен вид на гладуващ учен. Имаше чувствени устни, които често се усмихваха. Беше доста висок, слаб и малко непохватен.

Трябваше да се хване здраво за железния парапет, за да не се прекатури през него, когато фериботът се разлюлее силно. Разбира се, беше се навел доста напред. Знаеше това, но често нетърпеливото очакване на неизвестното го караше да забрави за реалността.