Читать «Ягуарът на Мато Гросо» онлайн - страница 78

Мануел, Сантос и пеонът, скрити зад оградата, се придвижиха до стълбата, изскочиха и удариха с оръжията си двамата часови. След това изкачиха бързо няколкото стъпала и влязоха в пуста зала, откъдето се влизаше в дълъг коридор. Честите пушечни изстрели и виковете на площада ехтяха в къщата. Внезапно по коридора се разнесоха бързи стъпки и тихи гласове. Тримата се скриха зад завесите и зачакаха. След няколко минути двама мъже изскочиха в коридора. Единият беше Кабрильо де ла Бланка. Блед, с пламтящи очи, той се обърна към придружаващия го:

— Само ти ми остана верен!… Богато ще те възнаградя за това!… Иди и доведи Мануелита във виолетовата стая… Ето, вземи ключа! Ще те чакам зад големия дъб в парка. Там има подземен проход, през който, вярвам, ще се спасим!

Той говореше разтревожено, гласът му често заглъхваше. Придружаващият го взе ключа, премина залата и се отправи по друг коридор. Кабрильо понечи да излезе, но стъпките му бяха несигурни.

Мануел се отправи след верния придружител на Кабрильо, а Сантос и пеонът изскочиха пред плантатора с насочени срещу него револвери.

— Може би все още не си ме забравил, а? — попита бразилецът.

— А може би ще познаеш и мен? — добави пеонът. Кръвта нахлу в главата на Кабрильо. Очите му искряха, лицето му се изкриви.

— Сантос Каравелас! — изрева той. — И ти, пеонът!

Ужас обзе Кабрильо. Двамата мъже, за които знаеше, че го мразят смъртно, и то заслужено, сега бяха пред него… Възкръснали, за да го убият!

Плантаторът се свлече на колене и захленчи с пресипналия си глас:

— Оставете ме да избягам! Знаете, че мога да ви позлатя! Имам толкова злато!

— Дръж си златото! — викна бразилецът.

— На мен ми стига само едно. Искам да ти върна удара с камшик! — обясни пеонът.

Той издърпа камшика от треперещата ръка на Кабрильо и го шибна по лицето. Там веднага се появи алена кървава рязка.

— Това ми стига! Сега съм удовлетворен!

— Дойде и моят ред! — викна бразилецът. Годеникът на Мануелита вдигна револвера си и го насочи към Де ла Бланка. И тъкмо когато показалецът му бе на спусъка, силен глас извика:

— Сантос! Сантос!

Младата жена, която се спусна към него, бе Мануелита.

Бразилецът се обърна и пресрещна девойката, която се хвърли в обятията му.

— Мануелита! Скъпа! — шептяха устните му.

В същия миг бунтовниците нахлуха в стаята и виковете им я огласиха:

— Смърт на Кабрильо!

— Смърт!

— Смърт!

— Ето ви го! — викна Мануел и бутна плантатора към тях. — Ние не искаме да мърсим ръцете си с неговата кръв!

После се обърна към приятелите си и ги помоли:

— Да вървим!

След няколко минути Белият дявол на прерията носеше в галоп по улиците Мануел и сестра му, следван от трите буйни коне, които пушечните гърмежи пришпорваха далеч към безкрайния пампас.

* * *

След месец Сантос и Мануелита намериха пристан за своето щастие в Буенос Айрес. Това толкова изстрадано щастие бе особено сладко, защото бе постигнато след твърде тежки и жестоки борби.