Читать «Генетичният генерал» онлайн - страница 45

Потта се лееше по лицето на Донал, когато отново се появиха близо до Нептун. Но не се дължеше само на нервно напрежение. Петте времеви скока се бяха отразили на физическото състояние на целия екипаж. В момента на появяването се почувства силен удар, стените на командната каюта затрепериха, но корабът продължи да функционира.

Пуснаха две торпеда и изчезнаха на безопасно разстояние чрез шести времеви скок.

— Повреди? — попита Донал и се удиви колко му е прегракнал гласа. Преглътна и повтори с по-обичаен глас: — Повреди?

— Няма повреди — обади се офицерът при контролния пулт. — Беше взрив близо до нас.

Донал погледна към екрана. Появи се вторият кораб, след него третият, четвъртият, петият.

— Отново! — рязко заповяда Донал.

Кратка почивка от две минути и отново болезненото състояние на времевия скок.

Внезапно на екрана на контролният пулт се появиха два нептуниански кораба — единият по-ниско от тях, другият почти на едно ниво спрямо планетата.

— Защитен ек… — Донал не успя да довърши. Компютрите вече бяха направили мигновен анализ на положението, оръдията задействаха и по-близкият вражески кораб цъфна като спукан балон и започна бавно да пада към повърхността.

— Времеви скок!

Каютата плуваше пред погледа на Донал, виждаше я като в мъгла. Започна да му се гади. Напрегна цялата си воля, докато се опитваше да надвие предателската слабост.

— Време е — обади се Ванърман със слаб глас.

Донал премигна и се постара да съсредоточи погледа си върху екрана. „Ти го предвиждаше, ти го предвиждаше“ — нашепваше си той като заклинание. Каютата почти престана да се върти, гаденето също премина. Острата миризма на пот го удари в носа. Сигурно цялата каюта е пропита с пот, помисли си той.

На екрана един по един започнаха да се появяват корабите. Пристигна и последният, петият.

— Ще повторим — дрезгаво заповяда Донал. — Този път ще се спуснем по-ниско.

Откъм контролния пулт се чу сподавен стон, подобен на ридание, но Донал дори не му обърна внимание.

Отново времеви скок.

Замъглена планета отдолу. Силен тласък. Още един.

Отново времеви скок.

Командната каюта е потопена в мъгла. Не, само очите са насълзени. Накарай се да гледаш. Не позволявай да те завладее слабостта.

— Повреди?

Няма отговор.

— Повреди?

— Малка пробойна при кърмата. Вече е херметизирана.

— Ще повторим.

— Капитане — гласът на Ванърман. — Не можем повече. Един от корабите…

Поглед към екрана. Престани да трепериш. Да, липсва един.

— Кой?

— Според мен — Мандез — отвърна Ванърман на пресекулки.

— Ще повторим.

— Капитане, не можете…

— Дайте ми връзка с всички останали. — Пауза. — Чувате ли ме? Връзка с всички.

— Имате връзка, капитане — това е нечий друг глас.

— Говори капитан Грим. — Съскане и свистене. Нима това е неговият глас? — Трябват ми доброволци. Ще се върнем още един път. Само доброволци. Който е съгласен, да се обади.

Дълга пауза.

— Труй Дорсай.

— Труй Ал Мен. Друг?