Читать «Генетичният генерал» онлайн - страница 23

— Долина. Не е голяма — каза Мърфи. — Нашите постове са встрани от нея.

— Отиваме там — заяви Донал.

Стана и загаси фенера.

— Ние… ние ли, сър? — това беше гласът на Лий.

— Ние тримата. Да тръгваме — и той внимателно тръгна напред в тъмнината.

Докато вървяха през гората Донал с удоволствие отбеляза, че командирите на групи се движат също като него безшумно и внимателно. Бавно и с ослушване преминаха половината разстояние. Чувстваха, че теренът се издига.

— Пълзешком напред! — тихо и спокойно заповяда Донал.

Внимателно легнаха и започнаха трудното изкачване, което им отне повече от половин час. Най-после лежаха един до друг на върха на хълма. Гледаха тъмната долина пред тях. Донал докосна рамото на Лий и когато бившият миньор се обърна към него, той докосна с палец носа си, посочи долината и вдиша дълбоко. Лий се обърна с лице към долината и в продължение на няколко минути лежа без видимо да прави нещо. После отново се обърна към Донал и кимна. Командирът на отряда направи знак да се изтеглят.

Донал нищо не попита, а командирите на групи не проговориха, докато не стигнаха безопасната територия на лагера. Чак тогава Донал се обърна към Лий:

— Какво почувствахте, командир Лий?

Миньорът се колебаеше. Когато най-сетне отговори, в гласа му звучеше учудване и удивление:

— Не зная, сър. Според мен мирише на нещо кисело. Не мога да си спомня такава миризма.

— Това ли е всичко, което можете да кажете? „Нещо кисело“?

— Не зная, сър — повтори Лий. — Обонянието ми е отлично, командире, наистина отлично. — Гласът му звучеше войнствено. — Но досега не съм се сблъсквал с подобна миризма. Щях да си я спомня.

— Някой от вас бил ли е досега на тази планета?

— Не — отговори Лий.

— Не, сър — отзова се и Мърфи.

— Ясно — заключи Донал.

Приближиха се до същия пън, откъдето тръгнаха преди три часа.

— Това е всичко. Благодаря ви, господа командири!

След като остана сам, Донал се зае да изучава картата. Известно време стоя замислен, след това извика Мърфи и го уведоми, че отива в командния пункт.

Командният пункт бе разположен в затъмнено помещение. Вътре спеше някакъв ординарец. До осветената карта седеше Скуак.

— Къде е комендантът? — попита Донал на влизане.

— Отиде да спи още преди три часа — отвърна Скуак. — Работа ли имате с него? Той ме остави да дежуря.

— Къде спи?

— На десет метра оттук, в храсталака. Какво има? Сега ли ще го будите?

— Може да се е събудил — каза Донал и излезе.

Внимателно тръгна в направлението, което му посочи Скуак. Между две дървета забеляза да виси походен хамак. Под завивката смътно се очертаваше нечия фигура. Но когато Донал се протегна и хвана рамото на спящия се оказа, че това е празен костюм. От изненада дъхът му секна. Обърна се внимателно и тръгна към града. Когато подмина командния пункт, от тъмнината се появи часови и го спря.

— Извинете, сър, има заповед на коменданта, според която се забранява влизането в града. Дори и за него. Има капани.

— Благодаря — отвърна Донал.

Обърна се и се скри в тъмното. Но след няколко метра се обърна отново, внимателно пропълзя покрай постовете и се приближи до сградите на градчето. Малката, но много ярка луна, която жителите на Хармония наричаха Око Божие, току що бе изгряла и навсякъде се появиха сребристи и черни сенки. Като се прикриваше в тъмните места, Донал започна внимателно да претърсва Веракъмтухелп — къща след къща и здание след здание.