Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 279

И, разбира се, всички трябваше да знаят отлично версиите си. Всеки имаше своя роля и трябваше да я изиграе до съвършенство. Малките деца не знаеха нищо, но Джанет и Дерек бяха наясно. Кати им говореше с часове, за да им изясни колко важно е да не изтърват нещо. Аз ходех насам-натам като насън. През повечето време се разхождах с Шеп, опитвайки се да запомня всичко, което ми предстоеше да загубя. Чувствах се толкова виновна. Цялата тази суматоха, всички наоколо бяха напрегнати като пружини — и все си мислех, че всичко е по моя вина. — Тя прехапа устни и затвори за миг очи. — Необходимо бе да мине много време и да се подложа на продължителна терапия, за да повярвам, че нямам никаква вина. Но по онова време направо се мразех.

Тя замълча и в очите й отново блеснаха сълзи. Тя примигна силно, потри рязко очите си с ръка и продължи.

— Докато в долината ставаше всичко това, Дороти и Сам уредиха преместването си от Консет в Шефилд — през същата седмица, когато аз трябваше да изчезна, за да не могат новите съседи да разберат, че аз не съм тяхната Дженис. През 1963-а това не беше никак трудно. — Алисън помълча за миг, сякаш търсеше в мислите си следващата глава от трагичния си разказ.

— Славните времена, когато още нямаше безработица — измърмори Томи.

— Точно така. Чичо Сам беше опитен работник и нямаше никакви проблеми да си намери работа на друго място. А на времето жилището си вървеше заедно с назначението — каза Алисън. — Денят беше определен. Сам ме чакаше с ленд роувъра си до методисткия параклис. Откара ме в Шефилд и аз заживях при тях. На съседите обясниха, че съм карала туберкулоза, и затова трябва да седя у дома под карантина, докато не се възстановя напълно — така никой не разбра за бременността. След някой и друг месец Дороти започна да си слага възглавница отпред, за да я мислят за бременна.

Алисън затвори очи и лицето й се сгърчи от болка.

— Беше толкова тежко — очите й срещнаха очите на Катрин. Катрин първа отклони погледа си. — Загубих всичко — семейството си, приятелите си, дома си, бъдещето си. Загубих Скардейл. С тялото ми ставаше нещо странно и аз го мразех. Мама дори не можеше да дойде на гости до края на процеса, защото не бе споменавала някакво семейство Уейнрайт пред полицията, а щеше да се наложи да обяснява къде отива. Дороти и Сам наистина бяха много добри с мен, но това никога не можеше да замени всичко, което загубих. Набиваха в главата ми, че трябва да изтърпя заради останалите деца от Скардейл; че го правим, за да не може Хокин никога вече да причини на друго дете това, което бе причинил на мен.