Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 79

Когато сградата бе разтресена от връхлитащата кола, в светилището свещите бяха изпопадали. Чаршафите горяха.

Прокрадващите се, размазани сенки предяха мрежата на объркването, ала един от загадъчните силуети се движеше прекалено целенасочено и мигновено привлече вниманието на Джоуи. Из светилището се промъкваше Пи Джей. Носеше Селест на ръце. Тя беше в безсъзнание, свита в прегръдките му, главата и се люшкаше назад, а дългата и черна коса почти метеше пода.

Исусе, не! Джоуи се задушаваше. Сетне изведнъж изхриптя.

Скочи от покрива на мустанга върху нагънатия капак, след това се заизкачва по изпречилите се планини от счупени пейки и тавански греди. Отломките се пързаляха и разместваха под краката му, заплашвайки внезапно да рухнат и да го погълнат в адската си паст, от която стърчаха отвратителни дървени шипове и закривени пирони. Джоуи обаче продължаваше да се придвижва напред, залитайки, разперил ръце като въжеиграч, опитващ се да запази равновесие. Пи Джей се приближаваше към олтара.

По задната стена на светилището, вече лишено от разпятие, пълзяха огнени езици.

Джоуи скочи от една купчина парчета и се приземи върху сравнително чистото местенце пред вратичката на святая светих.

Пи Джей хвърли Селест върху олтара в горящите чаршафи, сякаш тя не бе човек, прекрасен и добър човек, а просто торба боклук.

— Не! — изкрещя брат му, прескачайки малката портичка на светилището, препъвайки се из руините, мъчейки се да стигне до олтара.

Дъждобранът и се подпали. Джоуи зърна оранжевите пламъци, хищно поглъщащи новата храна. Косата и. Косата и, Опарена от пламъците. Селест се съвзе и запищя.

Джоуи криволичеше между боклуците, насочвайки се към пътеката пред олтара, когато видя Пи Джей надвесен над Селест като някакъв отвратителен гърбав звяр, вдигнал високо чука, готов за удар.

Докато се приближаваше към импровизирания олтар, сърцето на Джоуи блъскаше така силно, като юмрука на самата Смърт по нечия врата. Чукът полетя надолу.

Извиси се писък, израз на непоносима болка. Сърцето му се пръскаше от мъка. Звукът от стоманения чук, разбиващ черепа на Селест, накара душата му да заридае. Писъците от ужасното изтезание изведнъж освободиха Джоуи от вцепенението и той се добра до олтара.

Пи Джей се извърна рязко.

— А, братле — хилеше се той. Отраженията на огнените езици танцуваха в очите му. Лицето му лъщеше гнусно от изгарянията на светената вода.

Той победоносно вдигна окьрвавения чук.

— Сега, нека я приковем.

— Неееееее!

Нещо изпърха пред очите на Джоуи. Не. Не пред тях. Пърхането не беше в църквата, не беше реално. Беше в ума му. Като пикираща крилата сянка над накъдряна от малки вълнички, проблесваща на слънцето вода. Всичко се промени. Пожарът го нямаше. Пи Джей също.

Разпятието отново висеше на задната стена на светилището. Свещите бяха изправени, а белите чаршафи, покриващи неистинския олтар, не чезнеха в пламъци.

Селест сграбчи Джоуи за рамото, обърна го към себе си и задърпа яката на дънковото му яке. Джоуи ахна от изумление.

— Времето ти изтича, Джоуи. Не ти остава много, за да повярваш — рече тя.