Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 76

Джоуи реши, че подът в преддверието сигурно е много по-нажежен, направо зверски горещ в сравнение със святая светих.

Пи Джей беше забелязал жегата в църквата и също трябваше да се досети за това, ала бе обзет от суеверна паника и не реагира адекватно. Парният облак от „светената“ вода подхрани лудостта му и Пи Джей запищя, сякаш наистина бе изгорен. Всъщност той вероятно страдаше наистина, понеже за жертвите на психосоматична болка тя бе реална като обикновената. Пи Джей изкрещя от ужас, подхлъзна се и падна на колене в локвичката сред още пара, ридаейки, стенейки. Вдигна мокрите си ръце — пръстите му димяха, понечи да скрие лице в шепи, ала изведнъж се отдръпна, обзет от ужас, че капчиците вода по тях в действителност са сълзите Христови и че ще изгорят устните и бузите му, оставяйки го полусляп. Завлачи се на колене и се запрепъва из преддверието навън в нощта, едновременно ревейки от яд и хленчейки от адска болка. Приличаше не на човек, нито на обладан от дявола, а на див звяр, подложен на мъчителни изтезания.

Джоуи едва бе повдигнал ремингтъна си. Пи Джей обаче така и не се доближи достатъчно, че да стрелят по него.

— Мили Боже! — потресена прошепна Селест.

— Имахме страхотен късмет — додаде Джоуи.

Но двамата говореха за различни неща.

— Какъв късмет? — попита тя.

— С нажежения под.

— Подът не е толкова горещ.

Джоуи се намръщи.

— Е, да, де, ама там, в дъното, сигурно е много по-горещ. Всъщност притеснявам се дали е безопасно да оставаме тук още дълго.

— Не е от пода.

— Но нали видя…

— Беше той.

— Той?

Селест бе смъртнобледа като разкривените, призрачни лица по изпотените прозорци. Втренчило се в малката локвичка на пода, която още димеше леко, момичето промълви:

— Той не можа да я докосне. Не бе достоен.

— Не. Глупости. Просто студената вода се разля по горещия под…

Селест енергично тръсна глава:

— Покварен е. Не може да докосне нищо свято.

— Селест…

— Покварен е, нечист и порочен.

Джоуи се притесни, че тя ще изпадне в истерия, и попита:

— Да не би да забрави?

Селест го погледна право в очите и той зърна такава интелигентност в тях, че всички тревоги за истерия и панически атаки изчезнаха. Острият й взор излъчваше потресаващо спокойствие и кротост. Тя не бе забравила. Нищо не бе забравила. И Джоуи усети, че сетивата й са много по-изострени от неговите. Въпреки това добави:

— Ние наляхме водата в купела.

— Е, и?

— Не съм свещеник.

— Е, и?

— Ние наляхме водата и тя беше най-обикновена вода.

— Видях какво му причини.

— Просто парата…

— Не, Джоуи. Не, не — прекъсна го тя и думите й се стрелнаха бързи, накъсани, а Селест бе като обезумяла в усилието си да го убеди. — Зърнах ръцете му и част от лицето му — кожата му се покри с мехури и почервеня, не е възможно парата да е била толкова гореща, не и от дървения под.

— Психосоматични рани — уверяваше я Джоуи.

— Не.

— Това е силата на ума, на автохипнозата.

— Нямаме много време — разтревожи се тя и огледа разпятието и подредбата на олтара, сякаш за да се убеди, че всичко си е на мястото.