Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 61

— Може би — продължаваше да говори Селест — преживяваш тази нощ отново, не за да правиш нещо, не за да спасиш хората, не за да накараш Пи Джей да спре и да станеш герой. Може би ти е даден шанс да я изживееш, за да повярваш отново.

— Да повярвам в какво?

— В един свят, който не е без значение, в живот, който не е безсмислен.

Понякога Селест като че ли четеше мислите му. Повече от всичко на света Джоуи искаше да вярва в нещо, както когато беше помощник на свещеника преди много време. Но сега се люшкаше между надеждата и отчаянието. Сети се колко благодарен бе, когато откри, че отново е на двайсет, колко благодарен бе за онова, което му дари този втори шанс. Обаче сега като че ли повече вярваше, че е в зоната на здрача или в някакъв квантов джоб, отколкото в Бог.

— Да повярвам. Точно това искаше от мен и Пи Джей. Просто да му повярвам, да повярвам, че е невинен без никакво доказателство. И аз го направих. Повярвах му. И виж докъде ме докара това.

— Може би не това, че си повярвал на Пи Джей, е съсипало живота ти.

— Но определено не помогна — кисело отвърна той.

— Може би основният проблем е бил, че не си вярвал в нищо друго.

— Преди време бях помощник на свещеника. Обаче после пораснах. Образовах се.

— В колежа сигурно си чувал определението незрял — подчерта Селест. — Тя описва съвсем точно поведението ти.

— Ама ти наистина си умница, а? Всичко ти е ясно.

— Не. Въобще не съм умница. Но баща ми казва — признай, че не знаеш нищо, и вече си направила първата крачка към мъдростта.

— Баща ти, директорът на гимназията в затънтеното градче, да не би внезапно да е станал известен философ?

— Не ставай гаден.

Джоуи помълча и накрая се извини:

— Съжалявам.

— Не забравяй знака, който дадоха на мен. Кръвта ми по пръстите ти. Как да не повярвам? И което е още по-важно — как ти да не вярваш след това? Ти сам каза, че е знак.

— Не мислех. Бях… поддадох се на емоциите си. Щом ще мислим за това, нека да се придържаме към желязната логика, както ти искаше…

— Ако мислиш върху нещо прекалено дълго, няма да можеш да повярваш в него. Ако видиш птица, която прелита в небето и скоро се изгубва от поглед, след нея не остава доказателство, че наистина е съществувала. Откъде знаеш, че Париж съществува, като не си го виждал?

— Други хора са го виждали. Вярвам на тях.

— Други са виждали и Бог.

— Не е същото като да видиш Париж.

— Има много начини да видиш. И може би нито зрението, нито филмчетата на „Кодак“ са най-добрият начин.

— Но как да вярваме в бог, който е толкова жесток, че да позволи нелепата смърт на трима напълно невинни хора?

— Ами ако смъртта не е постоянно състояние? — без колебание изрече Селест. — Ако тя е само врата от един свят към друг, тогава може би не е толкова жестоко.

— На теб ти е толкова лесно — със завист каза Джоуи. — Толкова ти е лесно да повярваш.

— И за теб може да бъде лесно.

— Не.

— Просто го приеми.

— За мен не е лесно — настоя той.

— Тогава защо въобще си правиш труда да вярваш, че преживяваш тази нощ наново? Защо просто не я припишеш на някакъв тъп сън, защо не се изтегнеш и не заспиш, за да се събудиш едва на сутринта?