Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 63

Преди двайсет години, когато пренебрегна зловещото доказателство за стореното от брат му, по същия начин като сега не можеше да повярва в съществуването на жертвите. Без окървавените им лица и осакатените им трупове, нахвърлени един върху друг, те бяха така нереални за него, също както парижаните за човек, убеден в идеята на солипсизма. Колко ли хора беше убил Пи Джей през тези двайсет години след злощастната върволица от тази нощ? По двама на година — общо четирийсет? Не. Да убива толкова рядко, сигурно не е било никакво предизвикателство за него, липсвала е тръпката. Може би повече от един на месец? Двеста и петдесет жертви — измъчвани, осакатени, обругани и захвърлени в канавките из цялата страна или погребани в тайни гробове. Не би било невъзможно за тъмната енергия, която владееше брат му. Когато беше отказал да повярва в ужаса, последвал тази нощ, Джоуи всъщност бе отказал да повярва, че убийствата наистина са се случили.

Сега за пръв път осъзна отговорността, която лежеше на плещите му, толкова голяма, че не му се искаше да повярва в нея. Мълчаливото съгласие, което бе дал на Пи Джей през онази вечер, беше довело до триумф на злото, толкова зловещ и кървав, че Джоуи изведнъж се почувства смазан от вината, жигосала душата му.

Ненамесата беше дала по-силни резултати дори от евентуален опит да направи нещо.

— Той иска да отидем у Доланови, за да видим как ги убива — прегракнало обясни Джоуи. — Ако не отидем веднага, може би… ще им спечелим още малко време.

— Не можем просто да седим тук.

— Не. Защото и без това рано или късно той ще ги избие.

— Няма да е късно — мрачно предрече Селест.

— Докато все още е тук и ни дебне, трябва да направим нещо неочаквано, за да го задържим при нас, далеч от семейството, трябва да направим нещо, което да го изненада и обезпокои.

— Какво например?

Мърморенето на хладилника. Дъждът. Кафето, канелата. Часовникът на фурната — тик-так, тик-так.

— Джоуи? — подкани го тя.

— Много е трудно да се сетя за нещо, което да го обърка. Той е толкова самоуверен, толкова дързък.

— Защото има вяра.

— Пи Джей ли? Вяра в какво?

— В себе си. Това перверзно копеле вярва в себе си, в хитростта си, в чара си, в интелигентността си. Вярва в дарбата си. Не е като религия, но Пи Джей вярва в себе си с неутолима страст и тя му вдъхва невероятна самоувереност. Дава му сила.

Думите на Селест му подействаха като токов удар, ала Джоуи не осъзна веднага защо. Сетне въодушевено рече:

— Права си. Той наистина вярва в нещо. Но не само в себе си. Вярва и в нещо друго. Не е ли очевидно? Той мисли, че е вярващ, и ако посвирим върху тази струна, може би ще го изнервим и ще си спечелим предимство.

— Не те разбирам — ядоса се Селест.

— После ще ти обясня. Нямаме много време. Претърси кухнята, виж дали ще намериш свещи и кибрит. Вземи и една празна бутилка или буркан и го напълни с вода.

— Защо?

— Просто потърси нещата — отвърна Джоуи. — Налага се да взема фенерчето, затова си отвори хладилника, за да свети лампичката му. Не пускай неоновото осветление. Прекалено ярко е. На Пи Джей сигурно вече му е писнало да ни дебне и ако види сянката ти, няма да се церемони и ще стреля.