Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 59

Хриптейки от напрежение и страх, той бе обзет от странното усещане, че Пи Джей е заобиколил къщата и сега е точно зад гърба му, а единственото, което ги дели от него, е стената. Пи Джей сигурно можеше да чуе учестеното му дишане въпреки воя на вятъра и щеше да го застреля през стената, към която Джоуи притискаше гръб. Ала мигът отлетя, изстрел в гърба така и не последва и ужасът понамаля.

Той предпочиташе Селест да си седи на земята, но тя рискува да получи куршум в ръката, протегна се и спусна щората на прозорчето над мивката.

— Добре ли си? — попита я, когато коленичиха отново и се срещнаха в средата на кухнята.

— Те са мъртви, нали? — отчаяно изрече тя.

— Да.

— И тримата.

— Да.

— Няма ли шанс поне…

— Не. Мъртви са.

— Познавам ги цял живот.

— Съжалявам.

— Когато бях малка, Бет ми беше бавачка.

На призрачната зелена светлинка от часовника кухнята изглеждаше като потопена под водата или като някакво далечно място, отвъд реалността, отвъд потока на времето и живота. Ала вълшебството на лампичката не дари Джоуи с успокоение и стомахът и гърлото му така се стегнаха, че едва преглъщаше. Докато търсеше в джобовете си патрони, той рече:

— Аз съм виновен.

— Не, не си. Той знаеше къде са те, къде да ги търси. Знае кой живее още в града и къде да го открие. Не ние го доведохме тук. Сам е открил пътя.

Джоуи разпиля патроните по пода и се опита да ги събере, ала пръстите му бяха почти вцепенени и ръцете му се тресяха така неудържимо, че той се отказа да презарежда пушката. Трябваше да се успокои. Беше изненадан, че сърцето му все още бие.

Вслушаха се в смъртоносната нощ, нащрек за всеки звук, за тихото поскърцване на отваряща се врата, за издайническото хрущене на счупено стъкло под нечии обувки.

Най-сетне Джоуи промълви:

— Ако се бях обадил на шерифа, когато открих трупа, никой от тях нямаше да е мъртъв сега.

— Не можеш да обвиняваш себе си.

— А кого да обвинявам, мамка му? — развика се Джоуи и веднага съжали за думите си. Когато заговори отново, гласът му бе изпълнен с горчивина и разкаяние, но този път насочи гнева си срещу себе си, не срещу Селест.

— Знаех кое е правилното нещо, но не го направих.

— Чуй ме. — Тя намери ръката му в зеления мрак и я стисна силно. — Направил си тази грешка преди двайсет години, но не и тази нощ, защото на пътя за Коъл Вали ти бе даден втори шанс, а не по-рано, когато си говорил с Пи Джей и си намерил трупа. Нали?

— Ами…

— Не си получил втори шанс, за да предадеш брат си на шерифа по-рано.

— Но трябваше да го направя преди двайсет години…

— Това е минало. Ужасно е наистина и ще ти се наложи да живееш с това. Сега обаче значение има само какво ще се случи оттук нататък. Значение имат само настоящите ти избори, значение има това как ще се справиш с нещата, след като зави и пое по правилния път.

— Ама засега не се справям, нали? Трима души са мъртви.

— Трима, които щяха да загинат и без това — настоя Селест. — Които със сигурност са загинали последния път, когато си преживял тази нощ. Ужасно е, болезнено е, но ми се струва, че така е било писано и тази част от събитията не може да бъде променена.