Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 42

— Джоуи, чуй ме. Не е това, което си мислиш. Знам как изглежда, но не е това.

— О, Исусе, Пи Джей. Мили Боже!

Пи Джей хвърля поглед към къщата, която е само на двайсетина метра зад тях, иска да се увери, че никой от родителите им не е излязъл на верандата.

— Мога да обясня, Джоуи. Дай ми възможност, изслушай ме.

— Мъртва е, тя е мъртва.

— Знам.

— Цялата е нарязана.

— Спокойно, спокойно. Всичко е наред.

— Какво си направил? Майко мила, Пи Джей, какво си направил?

Пи Джей се приближава, пресреща го зад колата.

— Не съм направил нищо. Нищо, заради което да гния в затвора.

— Защо, Пи Джей? Не. Не се и опитвай. Не можеш… въпросът е излишен, не може да има смислено обяснение. Тя е мъртва там, вътре, мъртва и окървавена в багажника.

— По-тихо, хлапе. Стегни се — казва Пи Джей и сграбчва брат си за раменете.

Изненадващо, ала Джоуи не е отвратен от докосването.

— Не съм го извършил. Не съм я докосвал.

— Но тя е там, Пи Джей, не можеш да ме излъжеш.

Джоуи плаче. Студеният дъжд се стича по лицето му заедно със сълзите. Той продължава да плаче. Брат му леко го разтърсва за раменете.

— За кого ме взимаш, Джоуи? За Бога, за какъв ме взимаш? Аз съм по-големият ти брат, нали? Все още съм твой брат, нали? Да не си мислиш, че съм заминал за Ню Йорк и съм се превърнал в някой друг, в нещо друго, в някакво чудовище?

— Тя е там — е единственото, което Джоуи може да произнесе.

— Да, добре, там е, аз я сложих там, но не аз съм и причинил това, не съм я наранявал.

Джоуи се опитва да се отдръпне от него.

Пи Джей го стиска по-силно, притиска го към бронята, почти го натиква при мъртвата в багажника.

— Не си отивай, хлапе. Не разбивай семейството ни. Нали съм по-големият ти брат? Да не би да не ме познаваш? Да не би да не съм заставал винаги зад теб? Винаги съм ти помагал, а сега имам нужда ти да ми помогнеш, само този път.

Хлипайки, Джоуи казва:

— Не и сега, Пи Джей. Не мога да ти помогна за това. Да не си се побъркал?

Пи Джей говори бързо и отново привлича вниманието му:

– Винаги съм се грижел за теб, обичам те, братле, двамата винаги сме се изправяли заедно срещу света. Слушаш ли ме? Обичам те, Джоуи. Не го ли знаеш? — Пуска раменете на брат си и обгръща с длани лицето му, Джоуи ги усеща стегнати като менгеме над слепоочията си.

Очите на Пи Джей са пълни с болка, много повече, отколкото със страх. Той целува Джоуи по челото. Искреността, с която говори, е почти хипнотична и Джоуи се чувства като в транс, като запленен от Пи Джей. Трудно му е да разсъждава.

– Джоуи, чуй ме, Джоуи, ти си ми брат — мой брат! — и това е по-важно за мен от всичко останало, ти си ми кръв, ти си част от мен. Не знаеш ли, че те обичам? Не го ли знаеш? Не знаеш ли, че те обичам? Ти обичаш ли ме?

— Да, да. — Ние сме братя и се обичаме.

Джоуи плаче:

— Точно затова ми е толкова трудно.

Пи Джей все още не го пуска, гледа го право в очите, носовете им почти се допират.