Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 14

Хенри остави лулата си в голям кристален пепелник, изправи се и стисна ръката на Джоуи.

— Видях те на службата в църквата, но не исках да се натрапвам.

— Не забелязах… никого — отвърна той.

— Как си?

— Добре. Добре съм.

Двамата постояха, без да знаят какво да си кажат. Сетне Джоуи се настани в едно от големите кресла срещу бюрото.

Кадински седна в своето кресло и взе лулата си. Хенри минаваше петдесетте, беше слаб с изпъкнала адамова ябълка. Главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото и тази несъразмерност се подчертаваше от линията на косата, която се бе отдръпнала на петнайсетина сантиметра над веждите. Зад дебелите стъкла на очилата лешниковокафявите му очи изглеждаха добри.

— Намери ли ключа за къщата, където ти бях казал?

Джоуи кимна.

— Мястото май въобще не се е променило, нали? — попита Хенри.

— Не много. Всъщност — никак.

— През по-голямата част от живота си баща ти нямаше много пари за харчене, а когато най-накрая получи някакви, не знаеше какво да ги прави — рече адвокатът. — Дан направо побъркваше Пи Джей, защото не харчеше много от онова, което брат ти му пращаше.

Джоуи се размърда неспокойно на мястото си.

— Господин Кадински… не разбирам защо съм тук. Защо искахте да се видим?

— Пи Джей още ли не е разбрал за баща ви?

— Оставих няколко съобщения на телефонния му секретар в апартамента в Ню Йорк. Обаче той не живее там в истинския смисъл на думата. Само за около месец и нещо в годината.

Въпреки книгите и дипломите стаята не приличаше много-много на адвокатска кантора. Беше уютна, небрежно елегантна, но уютна. Отпуснат в стола си, на Хенри Кадински, изглежда, му беше удобно да бъде адвокат, също както на човек му е удобно да си седи по пижама.

— Понякога Пи Джей не прослушва съобщенията си по цяла седмица или дори повече — добави Джоуи.

— Странен начин да живееш — почти непрекъснато на път. Но на него май му харесва.

— Така преуспява.

— Което личи и от прекрасните му книги.

— Да.

— Много харесвам книгите му.

— Почти всички ги харесват.

— В тях има едно чудно усещане за свобода, такава… такава одухотвореност.

— Господин Кадински, времето е ужасно. Иска ми се да стигна в Скрантън колкото се може по-скоро. Трябва да хвана сутрешния полет.

— Да, разбира се — рече адвокатът и внезапно се превърна в самотен, дребничък мъж, който се бе надявал на приятелски разговор.

Докато адвокатът отваряше чекмеджето с документи и ровеше за нещо, Джоуи забеляза, че една от дипломите е от факултета по право в Харвард. Беше доста странно, че адвокатът на едно малко градче от въгледобивната провинция е завършил такъв университет.

Освен това не всички книги по лавиците бяха свързани с правото. Много от тях бяха философски Платон. Сократ. Аристотел. Кант. Августин. Шопенхауер. Хайдегер. Хобс и Франсис Бейкън.

Може би на Хенри Кадински не му стигаше да бъде провинциален адвокат, ала бе приел участта си с примирение, привлечен първоначално от баща си, а впоследствие оставил се на навика.