Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 15

Понякога в пиянския унес Джоуи лесно забравяше, че не е единственият, чиито най-свидни мечти не са осъществени.

— Ето завещанието и последната воля на баща ти — рече Кадински, разтваряйки някаква папка на бюрото си.

— „Четене на завещание?“ — попита Джоуи, — Не трябва ли Пи Джей да присъства, не аз?

— Напротив. Пи Джей няма нищо общо. Баща ви е оставил всичко на теб.

Сърцето на Джоуи се сви болезнено от чувството за вина.

— Защо го е направил?

— Ти си му син. Защо да не го прави?

Джоуи реши да погледне адвоката в очите. В този ден, макар за пръв и последен път, искаше да бъде честен по този въпрос, да се държи с достойнство, както баща му би одобрил.

— И двамата сме наясно с отговора, господин Кадински. Аз разбих сърцето му. Разбих сърцето и на мама. Повече от две години тя боледува, ала аз дори не я посетих. Никога не подържах ръката и, нито утеших баща си. Не го посетих нито веднъж през последните двайсет години от живота му. Обадих се по телефона може би шест-седем пъти и нищо повече. През повечето време той дори не знаеше как да се свърже с мен, понеже не винаги му давах адреса и телефона си. Когато пък съобщавах телефона си, винаги държах включен телефонния секретар, за да не ми се налага да вдигам. Бях неблагодарен син, господин Кадински. Аз съм пияница, пълен боклук и неудачник и не заслужавам никакво наследство, колкото и малко да е то.

Изглежда, Хенри Кадински изпита съжаление да слуша как човек се самобичува толкова безжалостно:

— Сега не си пиян, Джоуи. И мъжът, който седи пред мен, не е лош по душа.

— До довечера ще бъда пиян, сър, бъдете сигурен — тихо отвърна Джоуи. — А ако не можете да прозрете истинската ми същност, значи не умеете да преценявате хората. Вие въобще не ме познавате и да знаете, че това е благословия.

Кадински постави лулата си в пепелника и рече:

— Е, баща ти не е бил злопаметен. Искаше всичко да остане на теб.

Като се изправи на крака, Джоуи рече:

— Не. Не мога да го приема. Не го искам — добави и тръгна към вратата.

— Почакай, моля те.

Джоуи спря и се обърна към адвоката:

— Времето е отвратително, а на мен ми предстои дълъг път през планините до Скрантън.

Все още отпуснат в креслото си, Хенри Кадински отново взе лулата си и попита:

— Къде живееш, Джоуи?

— Вие знаете. В Лас Вегас. Нали точно там ме открихте.

— Имам предвид къде в Лас Вегас?

— Защо питате?

— Защото съм адвокат. Животът ми минава в задаване на въпроси и е трудно да се освободя от навика. Ще ти се наложи да ме изтърпиш.

— Живея в каравана.

— В един от онези комплекси с обществени плувни басейни и тенискортове?

— Със стари каравани — без заобикалки отвърна Джоуи. — Ама наистина стари.

— Ами басейн? А тенискорт?

— По дяволите, няма дори трева.

— Как си изкарваш прехраната?

— Аз съм крупие на блекджак. Понякога и на рулетките.

— Постоянно ли работиш?

— Само когато имам нужда.

— Когато пиянството не ти пречи ли?

— Когато мога — поправи се Джоуи, сещайки се за обещанието, което си беше дал — да бъде честен. — Парите са добри, особено с бакшишите от играчите. Мога да поспестя нещо за… моментите, когато се налага да прекъсна работа. Оправям се.