Читать «Драконът и джинът» онлайн - страница 6

— Ще кажа на Дик Форестър по-късно да прати тук някого с малко дърва от замъка — каза Джим, след като приключи с клоните. — Имате ли кремък и огниво? Ще можете ли да запалите огъня?

— Да, милорд, благодаря ви — отвърна Тебитс. — Винаги сте толкова мил и внимателен, дори към една безполезна стара жена, като мен!

— Нали и аз някой ден ще остарея. Бог да ви благослови, Тебитс.

— И вас също, милорд.

Джим се издигна във въздуха, съпровождан от плясъка на крилете си. Усети задоволство, че поне веднъж е успял пръв да благослови някого от хората си. Набра височина и отново се отправи към замъка.

Докато летеше, нещо интересно привлече погледа му. Нещо, което въобще не беше на негова територия. Телескопичното му драконово зрение го информира, че в малкото съседно имение, собственикът му сър Хъбърт Уитби размахваше ръце, крещеше нещо неразбираемо и ръководеше няколко от слугите си, които явно се опитваха да разрешат някакъв проблем.

Сър Хъбърт не беше от най-добрите съседи. По-скоро беше от най-лошите. Но все пак, помисли си Джим, сър Хъбърт не бе наистина зъл, опасен, нечестен или крадлив — все неща, характерни за лошите съседи в Англия през четиринадесети век. Раздразнението му обаче никога не изчезваше, винаги беше ядосан за нещо, инатеше се до последно и по всеки повод се оплакваше надълго и нашироко.

За миг Джим се изкуши просто да продължи своя път и да забрави какво е видял. Но после съвестта му, съчетана със силното социално чувство за дълг към съседите, което съществуваше по онова време, го спря и той се понесе в посока към сър Хъбърт и неговия проблем.

Докато се приближаваше, яхнал съответния въздушен поток, Джим огледа добре ситуацията долу. Една от кравите на сър Хъбърт очевидно бе паднала в пълна със сняг яма или малка падина и рицарят напразно се опитваше да я измъкне оттам с помощта на четирима от хората си.

Лошото бе, че кравата никак не можеше да ги подпомогне — или не разбираше как точно би могла да го направи — а и тежеше доста, така че четиримата мъже не успяваха да я повдигнат или изтеглят. Сър Хъбърт вдигаше толкова много шум, че никой от хората му не забеляза приближаващия се Джим, докато той не се приземи сред тях със същия плясък, с който бе кацнал пред дома на вдовицата Тебитс. Всички се обърнаха и няколко секунди просто го гледаха втренчено.

— Дракон! — изрева сър Хъбърт и изтегли меча си от ножницата. Беше силно пребледнял, но стискаше здраво оръжието. Въпреки всичките си недостатъци, сър Хъбърт не беше страхливец. В четиринадесети век никой страхливец не доживяваше до зряла възраст, независимо към кое обществено съсловие принадлежеше.

Явно те не можеха да разпознаят Джим, както това правеха собствените му хора. Четиримата мъже, придружаващи сър Хъбърт, всъщност не бяха въоръжени, като се изключат обичайните многофункционални ножове, закачени на поясите им. Но те всички изтеглиха камите си и сграбчиха каквото друго имаха под ръка, и можеше да им послужи за оръжие — два дълги дървени пръта и, колкото и смехотворно да беше, едно въже.

Разбира се, поведението им бе глупаво. Дори облечени в доспехи и снабдени с пълно въоръжение, петимата мъже вероятно никога не биха оцелели при опит да се сражават с дракон, с размерите на Джим. Дори и да успееха да му нанесат сериозни рани, Джим със сигурност щеше да умре последен.