Читать «Драконът и джинът» онлайн - страница 46

— Сър Мортимър, може ли гонгът да бъде спрян вече? — извика Брайън през шумотевицата. — Сигурно всеки в замъка отдавна го е чул!

— Селяните също трябва да чуят. Последвайте ме, господа!

Сър Мортимър излезе на стълбите и така се сблъска с един забързан стрелец, че едва не го уби. Продължи нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, а Джим и Брайън изостанаха далеч назад. Джим вървеше първи, просто защото седеше по-близо до стълбите.

— Аз съм въоръжен само с нож — изпухтя Брайън в ухото на Джим. — Добре е, че си носиш меча и доспехите.

Брайън беше прав. Джим носеше меч, просто защото като пътуващ рицар беше немислимо да тръгне без него. Доспехите, които се състояха от плетена ризница и железен шлем, бяха неотменна защитна принадлежност на всеки пътник. Войниците, които го бяха посрещнали при слизането на брега, не му бяха взели меча — вероятно защото не допускаха, че би могъл сам да надвие дузина от тях, дори и да е въоръжен. Джим изведнъж осъзна, че дотолкова е свикнал с тежестта на оръжието и доспехите си, че от запознанството със сър Мортимър насам изобщо не се бе сетил за тях.

— Ти по-добре слез долу, за да се облечеш и въоръжиш — каза Джим през рамо. — Аз ще уведомя сър Мортимър.

— Не, не — отвърна Брайън. — Няма да е никак учтиво. Нашият домакин щеше да ни съобщи, ако има някаква опасност и трябва да се въоръжим.

— Може просто да е забравил — сухо вметна Джим, който още не си бе съставил твърдо мнение за сър Мортимър. — Ако се окаже, че са необходими мечове, ще ти отстъпя моя. Ти ще го употребиш по-добре от мен.

Брайън издаде някакъв звук, който звучеше като несъгласие, но и той, и Джим бяха прекалено задъхани от усилието да настигнат сър Мортимър, за да поговорят повече. Освен това скоро излязоха на покрива.

Там вече се намираха трима или четирима човека, притекли се от долните етажи при звука на гонга. Един от тях бе и стрелецът с лък, когото сър Мортимър едва не изблъска в шахтата. Джим излезе на покрива и отначало мислеше, че двамата с Брайън ще се втурнат към бойния парапет и ще погледнат надолу към нашествениците. Вместо това обаче, двамата останаха по местата си, а вниманието им бе приковано от един войник, който се спускаше към тях по дълго въже, подобно на паяк, слизащ от тавана по паяжината си. Само че в този случай въжето се спускаше от оголената скала върху надвисналите зад замъка зъбери. Върхът й бе достъпен само за птици или ангели. Сър Мортимър стоеше с широко разтворени крака и гледаше сърдито към приближаващия по въжето войник.

— Защо не ги видя по-рано? — изръмжа домакинът, щом стражът стъпи на покрива на кулата.

— Извинете ме, милорд — отвърна мъжът, — сигурно галерите са се движили плътно покрай брега — дотолкова, че двата носа са се прикривали в продължение на няколко мили. Възможно е дори да са се прилепили до брега в тъмното снощи и да са изчакали, за да се приближат сега.

— Аха! — извика сър Мортимър. — Е, така или иначе, вече са тук и ги виждате ясно.

Докато траеше този кратък разговор, по стълбите се стичаха още войници. Джим преброи само трима стрелци с лък, но пък имаше много други: слаби тъмнокожи мъже, сравнително дребни на ръст. Те изглеждаха невъоръжени, като се изключат издутите торбички на коланите им, които явно съдържаха някакво по-особено оръжие.