Читать «Кулата на ужасите» онлайн - страница 7

Докато насочваше количката към по-късата от двете опашки пред касите, до нея се появи мъжът в бетховенова тениска, с кошница в ръка. Беше видимо прехвърлил шейсетте. Косата му приличаше на рошава сива грива. И Бетховен беше посивял от пране на фона на червеникавата фланелка. В кошницата се мъдреха един сапун и няколко консерви сардина.

— Здравейте — кимна й пипкавият купувач. Може пък да беше ходил и някъде другаде.

— Здравейте. Минете пред мен.

— Благодаря — отвърна той и я заобиколи, когато тя издърпа количката си, за да му направи път. Обърна се и я погледна. Беше малко по-нисък от нея. Обградените му с тъмни сенки очи светнаха. — Не се ли нанесохте днес? — Гласът му бе малко дрезгав.

Тя кимна.

— Казвам се Сам Йейл. Добре дошли на тринайсет нула нула. Отвратително число, дори годината е била кошмарна.

— Кей Норис — представи се с усмивка тя и се помъчи да се сети къде е чувала или срещала това име.

— Онзи ден донесохте една картина — продължи той, като се опря на щанда. — Да не е Хопър?

— Де да беше — отговори тя и бутна количката зад него. — Рисувал я е художник на име Цвик, голям почитател на Хопър.

— От прозореца на третия етаж ми се видя хубава. Живея в три Б.

— Художник ли сте?

— Де да бях — промърмори тон и се обърна. Пресегна се и остави кошницата на щанда пред касиерката.

Кей намести количката до щанда и започна да я разтоварва, докато Сам Йейл (къде ли беше срещала това име?) плащаше сапуна и сардините.

Той стоеше до изхода с плика „Обичам Ню Йорк“ и наблюдаваше как касиерката пресмята покупките й, връща рестото и поставя всичко в два плика.

Когато излязоха, уличните лампи светеха под виолетовото небе. Движението беше задръстено от коли, отчаяно свирещи клаксони. Тротоарът гъмжеше от народ.

— Предполагам, че жена, която наема фирмата „Превоз — жени“ да й пренася багажа, предпочита да носи сама торбите си. Или греша?

— В момента не грешите — усмихна се тя.

— И аз нямам нищо против…

На път към ъгъла тя се загледа в тесния, рязко контрастиращ с околните къщи небостъргач на номер тринайсет нула нула. Виолетовото небе се отразяваше в двата реда прозорци на тясната фасада. Намери своя на предпоследния етаж.

— Какъв огромен трън в очите — изхриптя Сам Йейл.

— Съседите трябва да са били очаровани.

— Бориха се години срещу строежа.

Изгледа го в профил. Носът му бе сплескан от старо счупване, а по четинестата буза пъстрееха светли белези. Зачакаха на светофара.

— Името ви ми се струва познато.

— Велики боже — възкликна той, загледан в светофара. — Трябва да имате невероятна памет. Бях режисьор в телевизията през „Златния век“. Когато беше черно-бяла и се излъчваше на живо от Ню Йорк. — Погледна я. — Сигурно сте гледали от кошарката си.

— До шестнайсетгодишна въобще не ми разрешаваха да гледам. Родителите ми преподаваха английска литература.

— Не сте загубили много. „Кукла“, „Фран“ и „Оли“. Всичко останало е прехвалено. Което не значи, че не е по-добро от днешните буламачи.