Читать «Кулата на ужасите» онлайн - страница 8

Светофарът се смени. Тръгнаха да пресичат.

— Сетих се — засмя се тя. — Поставили сте една пиеса с Теа Маршъл. — Той спря и се втренчи в нея. Спря и тя. — Гледах я миналата година на запис в Музея на радиото и телевизията. Бяха ми казвали, че приличам на нея. — Около тях бързаха хора. — Все пак не е нужно да ставаме жертва на автомобилна катастрофа.

Стигнаха тротоара.

— Приликата е голяма. Дори в гласа.

— Аз не мога да я открия. Е, може би малко… — Застана на улицата. — Затова ли ме проследихте?

Той кимна, ветрецът си играеше с посивялата му грива и я рошеше във всички посоки.

— Не се тревожете, няма да ви досаждам. Просто исках да ви видя отблизо. Теа не беше великата ми любов или нещо подобно. Просто по стечение на обстоятелствата често съм работил с нея.

Наближиха козирката.

— От какво е умряла?

— Паднала е по стълбите и си е счупила врата.

Тя въздъхна и поклати глава. Високият, слаб и очилат портиер на средна възраст бързаше към тях.

— Здравей, Уолт — рече Сам Йейл.

Уолт пое пликовете й, докато му се представяше.

— Трябва да отскоча до „Фелдман“ — поясни Сам Йейл. — А коя пиеса гледахте?

— Действието се развиваше в някаква вила на плажа. Играеше и Пол Нюман, около двайсет и две годишен.

— „Прикованият Наутилус“?

— Да.

Той кимна.

— В предаването „Часът на Ю Ес Стийл“ на Тад Моузъл. Не беше лоша там.

— Прекрасна беше. И всички бяха добри. Въобще постановката ви ми се стори искрена и вълнуваща.

— Благодаря. — Усмихна се. — Доскоро.

Обърна се и излезе.

— Доскоро.

Проследи с поглед как тръгва нагоре по улицата. Вървеше с отсечени крачки, обут в черни еспадрили и джинси, с избеляла червеникава тениска. Тръгна през фоайето. Уолт подпираше отворената врата на асансьора със сивия си униформен гръб. Държеше двата плика с една ръка и я гледаше.

— Извинявай. — Забърза към левия асансьор, като разкопчаваше портмонето си.

Той внесе пликовете и ги сложи на пода до вратата.

— Благодаря. — Засмя се и му протегна ръка.

Уолт се изправи, светлината открои бръчките на лицето му, отрази се в очилата с тънки железни рамки и скри напълно очите му. Пое ръката й.

— Благодаря, госпожице Норис — проговори с учудващ за слабата си фигура звучен и дълбок баритон. — Радвам се, че се настанихте при нас.

Отстъпи.

— Благодаря, Уолт, и аз се радвам. — Натисна бутона на двайсетия етаж.

Вратата се затвори.

Загледа се в сменящите се над нея числа.

Сам Йейл… Интересен. И забавен.

Най-малко на шейсет и пет години.

Обади се на родителите си и на Боб и Кас да им съобщи, че вече се е настанила и е много доволна. Изяде едно ягодово кисело мляко, загледана в блестящите небостъргачи до реката и в колите, които пъплеха долу, на улицата. Приличаха на кибритени кутийки. Беше отворила двете крила на прозореца с по няколко сантиметра. Звуците на движението долитаха като приятно, чисто градско жужене, особено в сравнение със скърцането и грохота, които се носеха под прозорците на стария й апартамент, който се намираше на втория етаж.

Изми се, сложи в касетофона първата касета на „Домби и Син“ в изпълнение на Джон Гилгуд и започна да разопакова кашоните в спалнята. Чувстваше се напрегната, без да знае защо.