Читать «Бараяр» онлайн - страница 193

Дру, забелязала Илян да докосва комуникатора си, пребледня и отиде при него, тласкана от силата на навика.

— Какво става?

— Как се е измъкнал? — изръмжа Илян към пазачите на Грегор, които заекваха нещо неразбираемо като „обаче той спеше и аз не помествах очи от него“…

— Той не се е измъкнал — вметна язвително Корделия. — Това е неговият дом. Поне трябва да може да се разхожда в него, в противен случай защо са всичките тези проклети безполезни стражи покрай стените?

— Друшни, не може ли да остана на тържеството ти? — попита жално Грегор, оглеждайки се отчаяно наоколо за някой, който да може да нареди на Илян.

Дру погледна Илян, който очевидно не одобряваше. Корделия, без да се колебае, сложи край на безизходицата:

— Да, може.

И така, под надзора на Корделия, императорът танцува с булката, изяде три сметанови сладкиша и бе отнесен в леглото доволен. Петнайсет минути — това беше всичко, което искаше, горкото дете.

Забавата продължи в приповдигнато настроение.

— Един танц, миледи? — попита с надежда Арал.

Да посмее ли да опита? Свиреха сдържаните ритми на огледалния танц и не можеше да сбърка стъпките. Тя кимна, Арал пресуши чашата си и я изведе на лъскавата мозайка. Стъпка, приплъзване, жест: съсредоточена, тя направи любопитно и неочаквано откритие. Всеки от партньорите можеше да води и ако танцьорите внимаваха, зрителите не биха могли да открият разликата. Тя опита няколко наклона и приплъзвания самостоятелно и Арал я следваше гладко. Те се редуваха да водят, сякаш си подаваха топка и играта ставаше все по-поглъщаща, докато музиката и дъхът им секнаха.

* * *

Един ден, когато последните снегове се топяха по улиците на Ворбар Султана, капитан Вааген се обади на Корделия от Имперската военна болница.

— Време е, миледи. Направих всичко, което можех in vivo. Плацентата е вече на десет месеца и явно старее. Машината не може повече да компенсира това.

— Тогава кога?

— Утре е най-добре.

Тази нощ тя почти не спа. На следващото утро всички се струпаха в Имперската военна болница — Арал, Корделия, граф Пьотър, следван от Ботари. Корделия изобщо не бе сигурна, че иска Пьотър да присъства, но докато старецът не ги облекчеше със смъртта си, тя бе свързана с него. Може би още един призив към здравия разум, още едно излагане на фактите, още един опит щяха да свършат работа. Тяхната непреодоляна вражда тежеше на Арал — така че нека вината за това да падне върху Пьотър, а не върху нея. „Внимавай, старче. Ти нямаш друго бъдеще освен чрез мен. Моят син ще запали жертвената ти клада.“ Но все пак тя се радваше да види отново Ботари.

Новата лаборатория на Вааген заемаше цял етаж в най-модерната сграда в комплекса. Корделия го бе накарала да се премести от старата лаборатория поради спомените му — при едно от редовните си посещения след завръщането им във Ворбар Султана тя го бе намерила почти парализиран, неспособен да работи. Беше й казал, че всеки път, когато влиза в помещението, в паметта му изниква ужасната и безсмислена смърт на доктор Хенри. Не можеше да стъпи на онова място на пода, където бе паднало тялото на Хенри, а трябваше да го заобикаля. Дори и съвсем тихите шумове го караха да скача и да трепери.