Читать «Бараяр» онлайн - страница 185

Арал беше съвършен. Очите му се разшириха за съвсем кратко, после той опря брадичка на ръцете си и погледна главата на Вордариан с хладен интерес.

— Но разбира се — въздъхна той. — Всяка ворска дама ходи да пазарува в столицата.

— Платих твърде много за това — призна Корделия.

— Това също е традиционно. — На устните му трепна сардонична усмивка.

— Карийн е мъртва. Застреляха я в схватката. Не можах да я спася.

Той развори дланта си, сякаш да остави черния хумор да се изплъзне между пръстите му.

— Разбирам. — Той отново вдигна поглед към нея, сякаш питаше „Добре ли си?“ и очевидно разбра отговора: „Не“.

— Господа, ако ме извините, бих искал да остана насаме с жена си за няколко минути.

Сред тътренето на изправящите се мъже Корделия долови шепот: „Храбър мъж…“

Тя спря с поглед хората на Вордариан.

— Господа. Препоръчвам ви, когато това съвещание се възобнови, да се предадете безусловно на милостта на лорд Воркосиган. Може да му е останала още малко. — „На мен определено не ми е“ — беше неизреченият завършек на думите й. — Писна ми от глупавата ви война. Сложете край на това.

Пьотър мина покрай нея и тя му се усмихна горчиво. Той й отвърна с тревожна гримаса и промълви:

— Очевидно съм те подценявал.

— Никога не… заставайте отново на пътя ми. И стойте далеч от сина ми.

Воркосиган я погледна и възпря изблика й. Тя и Пьотър размениха предпазливи кимвания, много напомнящи на леките поклони на двама съперници в дуел.

— Ку — каза Воркосиган, поглеждайки смутено към страховития „подарък“, който лежеше до лакътя му. — Моля те, уреди да отнесат това нещо в моргата на базата. Не ми харесва за украса на масата. Трябва да го запазят, докато могат да го изгорят заедно с тялото. Където и да е то.

— Сигурен ли сте, че не искате да я оставите тук, за да подтикнете офицерите от щаба на Вордариан към споразумение? — попита Ку.

— Не — отвърна твърдо Воркосиган. — Вече оказа достатъчно благотворен ефект.

Ку взе предпазливо чантата от Корделия, отвори я и прибра главата на Вордариан. Явно не му се искаше да я докосва.

Арал обгърна с поглед уморената група — мъката на Друшнакови, принудителните гърчове на Ботари.

— Дру. Сержант. Свободни сте да се измиете и нахраните. Ще ми докладвате в моята квартира след като свършим тук.

Друшнакови кимна, сержантът отдаде чест и двамата последваха Куделка навън.

Корделия се хвърли в прегръдките на Арал в момента, в който вратата се затвори и той стана. Паднаха с трясък на стола, а после се прегърнаха толкова силно, че трябваше да се откъснат, за да се целунат.

— Никога повече недей да правиш такива номера — помоли я той.

— А ти никога повече не допускай да се налага.

— Договорихме се.

Той отдалечи лицето й от своето, поглъщайки я с очи.

— Толкова се страхувах за теб, че забравих да се страхувам за враговете ти. Трябваше да си спомня, мили капитане.

— Сама нямаше да успея. Дру беше моите очи, Ботари — дясната ми ръка, а Куделка — краката ни. Трябва да простиш на Ку самоотлъчката. Ние почти го отвлякохме.