Читать «Бараяр» онлайн - страница 186

— Така чух и аз.

— Разказа ли ти за братовчед ти Падма?

— Да — въздъхна мъчително той. После потъна в спомени. — Падма и аз бяхме единствените оцелели след клането на лудия император Юри над потомците на принц Ксав. Бях на единайсет. Падма беше още бебе… Оттогава винаги съм мислил за него като за бебе… Сега аз съм единственият останал. Работата на Юри е почти свършена.

— Дъщеричката на Ботари — Елена. Трябва да направим нещо. Тя е много по-важна от пълните обори в резиденцията.

— Точно в момента работим по този въпрос — каза той. — Това е основна задача сега, след като ти извади император Видал от сметките. — Той замълча и бавно се усмихна. — Страхувам се, че си шокирала моите бараярци, любов моя.

— Защо? Да не би да си мислят, че имат монопол върху варварството? Знаеш ли какви бяха последните думи на Вордариан? „Вие сте бетанка! Не можете да направите…“

— Какво да направиш?

— Каквото направих.

— Зловещ трофей си носила в монорелсовата железница. Ами ако някой те бе помолил да отвориш чантата?

— Щях да го направя.

— Наистина ли… си добре, любов моя? — Под усмивката устните му бяха сериозни.

— Имаш предвид дали не съм загубила самообладание? Да, малко. Повече от малко. — Ръцете й все още трепереха, трепереха непрекъснато от предишния ден, без да спират.

— Изглеждаше ми… необходимо да донеса главата на Вордариан. Разбира се, не съм си и помисляла да я закачваме на стената в замъка Воркосиган, наред с ловните трофеи на баща ти, макар че това е добра идея. Струва ми се, не осъзнавах защо я нося, докато не влязох в тази стая. Ако се бях клатушкала тук с празна глава и разкажех на всички, че съм убила Вордариан и съм сложила край на необявената им малка война, кой би ми повярвал? Освен теб.

— Илян, навярно. Виждал те е в акция и преди. Другите… наистина си права.

— Мисля, че имах и някаква идея, останала в ума ми от древната история. Не са ли имали обичай да излагат на показ телата на убитите владетели, за да смажат претендентите? Изглежда ми подходящо. Макар че Вордариан беше почти страничен въпрос, от моята гледна точка.

— Твоят ескорт от ИмпСи ми докладва, че си донесла репликатора. Работи ли още?

— Сега е при Вааген, проверява го. Майлс е жив. Какви са уврежданията е неизвестно. Още нещо: Вордариан има пръст в пращането на Евън Ворхалас. Непряко, чрез някакъв агент.

— Илян подозираше това. — Прегръдката му се стегна около нея.

— Относно Ботари — каза тя. — Не е в добра форма. Има нужда от истинско лечение — медицинско, не политическо. Онова изтриване на паметта е било ужасно.

— Навремето му спаси живота. Моят компромис с Ецар. Тогава нямах власт. Сега мога да му помогна.

— Направи го. Залепил се е за мен като куче. Според собствените му думи. А и аз го използвах точно така. Дължа му… всичко. Но ме плаши. Защо мен?

Воркосиган изглеждаше дълбоко замислен.

— Ботари… няма здраво усещане за самия себе си. Няма стабилен център. Когато го срещнах за пръв път, беше в най-лошото си състояние — личността му не бе далеч от това да се разпадне на многобройни отделни личности. Ако е бил по-добре образован, би могъл да стане идеален шпионин, надълбоко проникваща къртица. Той е хамелеон. Огледало. Превръща се в каквото и да се иска от него. Струва ми се, че не става въпрос за съзнателен процес. Пьотър очаква от него лоялен служител и Ботари играе тази роля. Ворутиър искаше чудовище и Ботари стана неговият мъчител. И жертва. Аз исках добър войник и той стана такъв. Ти… — гласът му се смекчи, — ти си единствената ми известна личност, която гледа на Ботари като на герой. Съответно и той се превръща в такъв. Вкопчва се в теб, защото създаваш от него по-велик мъж, отколкото изобщо някога е мечтал да бъде.